Докато я търкаха, жените явно си отмъщаваха, защото почти свалиха кожата й. Тя понесе това само защото не искаше да им създава повече неприятности и саксонецът да дойде отново.
Дрехите, които й дадоха, бяха направо смешни. Нямаше нищо, което да пасне на високия й ръст. Макар да бе слаба за ръста си, в сравнение с тях, Кристен бе широка. Ръкавите на бялата роба, която й дадоха, бяха прекалено тесни за ръцете й. Започна спор дали да отрежат ръкавите и да ги снадят с по-широка дантела, или да ги разширят с допълнително парче. Кристен реши въпроса, като ги отпра. Нейните летни рокли у дома бяха без ръкави и с тази дреха щеше да й бъде горещо. Жените не одобриха това, но също като нея нямаха желание да се карат, защото и те не искаха отново да видят лорда разгневен.
Тази роба, чието предназначение бе да покрива краката чак до петите, остана доста над глезените на Кристен, а сивата рокля, която й дадоха, едва стигаше до коленете й. Добре, че поне бе без ръкави и с цепки отстрани, за да може да я оформи, както иска. Тя си сложи въжения колан, който й дадоха, като го остави доста свободен и така дрехата падаше свободно. Така поне успя да скрие някои извивки на тялото си.
Взеха й ботушите и й дадоха чифт меки домашни обувки, които биха били чудесни, ако оковите не бяха върнати обратно върху тях, а тези обувки не покриваха глезените и. Тя не възнамеряваше да носи железата направо върху голата си кожа и каза това. Най-възрастната, Еда, мъдро реши да остави този въпрос на по-висока инстанция и взе оковите със себе си, след което заедно с още две жени поведе Кристен нагоре по стълбите.
Макар да не знаеше точно защо, девойката се изнервяше от мисълта, че отново трябва да се срещне с лорд Ройс. Не вярваше саксонецът да я хареса, но все пак, сега, когато я бяха изкъпали, съществуваше подобна вероятност.
Ройс седеше до една малка маса и точеше дълъг двуостър меч, когато Еда бутна Кристен в стаята. Без да обяснява защо девойката е без окови, тя просто ги сложи на масата и излезе, като остави затворничката да стои в средата на стаята.
Стаята бе голяма и почти гола. Освен ниското легло вляво от вратата и голямата ракла пред него имаше и една малка маса с четири стола. Точно срещу вратата имаше още една ракла с ключалка, която се простираше между двата отворени прозореца като пейка. Другият прозорец, който бе срещу леглото, гледаше към предния двор. По стените и по пода нямаше гоблени и килими, но стената отдясно на Кристен бе отрупана с различни оръжия.
Тя не гледаше към Ройс, но въпреки това почувства погледа му. Чакаше го да заговори пръв, но той мълчеше. Девойката бе огледала цялата стая и вече се чудеше на какво да спре погледа си, защото нямаше навика да забива очи в пода. Правеше това само докато бе с останалите навън, тъй като Торолф й бе казал, че миглите й са прекалено дълги за момче и това може да привлече вниманието на саксонците.
Погледът й попадна върху ботушите му и започна бавно да се движи нагоре по тялото, докато очите им се срещнаха. Сега, дори да искаше, не можеше да погледне настрани. В неговите очи нямаше омраза. Тя видя само изненада.
— Коя си ти?
Въпросът сякаш бе изречен със смущение.
За какво ли бе мислил досега, че беше толкова объркан?
— Какво точно искаш да знаеш? — каза тя. — Името ми е Кристен, но, струва ми се, искаш да научиш още нещо.
Начинът, по който той стана и тръгна към нея, я накара да мисли, че не е чул и дума от онова, което му каза. В изражението на саксонеца имаше нещо, което тя не можа точно да определи. Той спря едва когато между тях оставаха десетина сантиметра и вдигна пръсти към розовата й буза.
— Добре си успяла да скриеш красотата си.
Кристен отстъпи.
— Казахте, че не съм била изкушение.
— Това бе по-рано.
Девойката простена наум. Да, това, което проблесна в зелените дълбини на очите му, когато я погледна, бе желание. Тя не се залъгваше, че ще може да мери сили с него. Не и с него. Днес той бе облечен в туника с дълги ръкави и мускулите, които бе видяла онзи ден, изпъваха тънкия плат. Саксонецът можеше да я смаже с огромните си ръце. За броени мигове можеше да се окаже върху нея. Никой тук не можеше да му попречи, защото тя бе враг, и то победен и той можеше да прави с нея каквото пожелае.