Но тя не го отвращаваше и това го смущаваше. Трябваше да е покорна и уплашена. Всяка друга на нейно място би била. Тя трябваше да трепери пред гнева му и да плаче за милост. Тогава щеше да я презира. Но тя го объркваше с отговорите си и се усмихваше, когато това ставаше причина за гнева му. Смееше се, когато я унижаваше. Как да се бори с това привличане, когато тя го изненадваше все повече и повече?
— Сигурно трябва да изляза?
Ройс рязко се обърна и я прониза с гневния си поглед.
— Няма да напуснеш тази къща, кучко.
— Имах предвид стаята ти, след като присъствието ми тук явно те разгневява.
— Не е заради теб — увери я той. Лъжата лесно се измъкна от устата му. — Но можеш да си ходиш. Само че, първо, ще сложиш това.
Той вдигна оковите от масата и й ги подхвърли. Кристен инстинктивно ги хвана, вместо да ги остави да паднат на пода. Веригата се уви около китката й и единият пръстен я удари под лакътя, като я накара да трепне. В ръцете й желязото се превърна в оръжие, но тя не обърна внимание на това. Девойката погледна оковите с отвращение.
— Значи все пак ще ме накараш да нося това?
Той кимна:
— Да, за да разбереш, че положението ти само е променено, а не подобрено.
Тя срещна погледа му и в очите й блесна задоволство.
— Друго не съм и очаквала. — Девойката отпусна ръката си, веригата се размота бавно и падна до крака й. — Ти ще трябва да ги сложиш.
— Само ги затвори, кучко — заповяда нетърпеливо той, без да е разбрал отказа й.
— Ти го направи, саксонецо — остро отвърна тя. — Никога няма да огранича доброволно свободата си.
Очите му се присвиха при това нахалство. Първата му мисъл бе да пречупи непокорството й, преди да се е разраснало, но после осъзна, че за това ще е нужно доста повече от един бой.
Той се приближи до нея и дръпна оковите от ръцете й. После коленичи и грубо ги затвори около глезените на девойката. Кристен стоеше неподвижно и гледаше наведената му глава, на една ръка разстояние, покрита с гъста кафява коса. Наистина бе много лошо, че съдбата им бе отредила да бъдат врагове. Тя щеше да се радва, ако бе срещнала този мъж при други обстоятелства.
Той вдигна поглед към нея. Разбирайки погрешно мъката в очите й, Ройс забрави какво бе направил.
— Къде са ботушите ти?
— Старицата Еда каза че не са подходящи в къщата.
— Тогава трябва да сложиш някакъв плат под тези окови, за да не се разрани кожата ти.
— Какво значение има това, милорд? Става въпрос само за кожата ми, а аз стоя по-ниско от най-долния слуга.
Той се изправи.
— Желанието ми не е да се държа лошо с теб, Кристен.
Това, че мъжът бе запомнил името й, я изненада. Тя мислеше, че изобщо не я бе чул, когато му го каза, тъй като се обръщаше към нея само с „кучко“. Въпреки това Кристен бе ядосана, защото все се надяваше, че няма да й сложи оковите.
— Е, поне заслужих вниманието, с което удостояваш животните си, нали?
Той я разбра, но не биваше да се отмята от думите си.
— Да, същите грижи. Нито повече, нито по-малко.
Тя кимна рязко. Не искаше да му позволи да види унижението, което й причиниха неговите думи. Девойката се обърна, за да излезе, но той я хвана за ръката. Не я пусна, докато Кристен не обърна очи към него.
— Тъй като не можеш да спиш при другите слуги без охрана, ще ти дам отделна стая, която ще може да се заключва. Щом е заключена няма причина… — той спря объркан и после рязко завърши: — Няма нужда да спиш с оковите. Ще дам ключа на Еда, за да ги сваля всяка вечер.
Кристен не му благодари. Тя видя, че лордът съжалява за внезапния импулс, който го бе накарал да отстъпи. Вместо това му обърна гръб и излезе от стаята с цялата гордост, която позволяваше ограничената походка.
Тя заслужаваше това. Заслужаваше всичко това, защото не послуша родителите си и се впусна в това трагично приключение. Изведнъж се почувства толкова безпомощна и самотна без останалите. Ако Селиг бе тук, щеше да знае какво да направи. Щеше да я обнадежди, преди да я доведат в къщата. Но Селиг бе мъртъв. О, Боже, Селиг!
Тя се отдаде на мъката си. Сега вече не трябваше да се крие. Девойката тихо се разрида там, където бе в момента — между стаята на Ройс и стълбите. Сълзи потекоха по бузите й. Сега, когато бе сама, можеше да си позволи това, което преди гордостта й забраняваше.
ГЛАВА 13
Дори от мястото си в далечния ъгъл на кухнята Кристен можа да види през отворената врата в другия край на къщата четирите големи каруци, които напускаха двора. На две от тях бяха натоварени затворниците, третата возеше охраната, а последната бе празна. На връщане всичките щяха да бъдат натоварени с огромни камъни от римските руини, към който отиваха. Ако не бе онази прищявка на съдбата, която накара саксонския лорд да реши, че тя е водач на групата, днес Кристен щеше да бъде заедно с другите.