Ройс не бе помислил за сестра си, тъй като дори не бе забелязал, че тя е в залата. Когато влезе в дългата стая, очите му веднага се спряха на малката главица в кухнята. Той не я бе виждал от вчера, откакто тя излезе от стаята му, тъй като бе вечерял с братовчедите си в стаята на Алдън, за да избегне залата, където сигурно бе онази кучка.
Докато тя бе с гръб към него, Ройс лениво огледа дългото й тяло от горе до долу. Когато погледът му стигна до железата около глезените й, които се виждаха ясно заради прекалено късата роба, той се разгневи. Дори от другия край на стаята можеше да види кръвта, която се стичаше в обувката й. Лицето му потъмня от гняв.
— Ако мислиш, че като си разраняваш краката, ще наредя да ти махнат оковите, много грешиш!
Кристен се отпусна, когато разбра какво бе причинило яростта му:
— Не съм мислила това.
— Тогава дай ми обяснение! Казах ти да увиеш това желязо с плат.
— Забравих да поискам плат — каза тя и добави: — Докараха ме тук долу още преди изгрев слънце и веднага ме впрегнаха в работа. Признавам, че бях по-скоро заспала, отколкото будна и не мислех за това, което вече чувствам.
Изражението му леко се смекчи. Кристен видя, че мъжът се колебае дали да й повярва. Това й се стори толкова смешно, че тя се засмя и с това го обърка още повече.
— Милорд, явно мислите, че съм искала да пробудя съчувствие у вас. Бъдете сигурен, че не вярвам да притежавате такива нежни чувства.
Той отново почервеня от гняв и девойката помисли, че ще я удари. Тя го бе засегнала открито, представяйки обидата като неуспешен комплимент. Явно той не можеше да се справи с такава хитра тактика от една жена.
Ройс се обърна към Еда и уплаши бедната жена с изражението си.
— Отсега ще я гледаш в краката и ще внимаваш да не забрави отново да увие железата!
Той още веднъж погледна свирепо Кристен и се отдалечи. Еда тръгна да търси плат, като мърмореше, че има достатъчно друга работа, за да се грижи за една глупачка, която няма достатъчно ум да не дразни господаря. Девойката се усмихна, без да обръща внимание на старицата, и проследи с поглед Ройс. Този саксонец не бе много по-различен от мъжете, които тя познаваше.
— Как се осмели да му се присмееш?
Кристен бе забравила Меган. Тя погледна детето и му се усмихна. Зелените очи бяха разширени от учудване.
— Гневът му не бе толкова страшен.
— И ти никак не се уплаши?
— Трябваше ли?
— А аз се уплаших, макар да не викаше на мен.
Кристен се намръщи.
— Еда каза, че ти е брат. Не вярвам да те е страх от него?
— Не… е, понякога.
— Понякога? Бие ли те?
Меган изглеждаше изненадана от този въпрос.
— Не, никога не го е правил.
— Тогава защо трябва да те е страх от него?
— Може и да ме набие. Той е толкова голям и изглежда така зъл, когато се разгневи.
Кристен се засмя с умиление.
— О, малката, повечето мъже изглеждат зли, когато са ядосани, но това не показва какви са в действителност. Брат ти е голям, да, но моят баща е още по-голям, съвсем малко, разбира се, но по-голям, представи си, и също има страшен гняв. Въпреки това няма по-нежен мъж от баща ми и едва ли някой обича семейството си повече от него. Братята ми също лесно се гневят и знаеш ли какво правя, когато ми крещят?
— Какво?
— И аз им крещя.
— Те по-едри ли са от теб?
— Да, дори най-малкият, който е видял само четиринайсет зими е по-висок от мен, макар и с малко. Той има да расте още. Ти нямаш ли другиго освен брат си?
— Имала съм и друг брат, но не го помня. Той умря заедно с баща ми по време на похода на другите викинги. Това беше преди пет години.
Кристен се намръщи. Дявол да го вземе, саксонецът имаше право да мрази нея и народа й. Нищо чудно, че първата му мисъл бе да ги убие. Сега бе изненадана, че промени решението си.
— Съжалявам, Меган — тихо каза девойката. — Вашият народ е страдал много заради моя.
— Онези бяха дани.
— Няма голяма разлика. Ние също дойдохме на поход, макар и не срещу вас, ако това може да бъде някакво утешение.
Меган се сепна.
— Искаш да кажеш, че приятелите ти нямаше да нападнат Уиндхърст?
— Не, бяхме тръгнали към един манастир навътре в острова. Щяхме само да минем оттук.
— Джуро?
— Да.
— Но той бе разрушен от даните преди пет години и оттогава не е възстановяван.
— О, Боже! — проплака Кристен — Значи Селиг и другите са загинали за нищо!
— Селиг приятел ли ти беше? — колебливо попита Меган.
— Приятел? Да, приятел, също и брат — едва отговори девойката.
— Ти си загубила брат в битката при гората?
— Да… да… да!
Юмрукът на Кристен се сви и смачка сладкиша, който държеше. Това не я облекчи и тя го захвърли на масата. Когато бе на половината път до входа, Еда я настигна и опита да я задържи.