— Не прави това, кучко — предупреди я старата жена. — Ще те накажат.
— Не ме интересува!
— Недей! Чух какво каза на малката. Съжалявам за загубата ти и макар да не мислех, че мога да говоря така с някоя като теб, наистина съжалявам. Няма да има полза, ако се нараниш отново. Върни се да почистиш боклука, който направи, и никой няма да разбере, че е било нарочно.
Кристен спря, вгледа се в Еда и накрая кимна. Върна се в кухнята и като видя безпорядъка, въздъхна. Меган не се виждаше наоколо. За щастие нямаше други, тъй като бе твърде рано.
— Детето?
Еда се намръщи.
— Уплаши се, когато ти се разгневи. Сигурно добре ще си помисли, преди отново да заговори с теб.
Кристен отново въздъхна.
ГЛАВА 14
Изминаха две седмици, откакто Кристен е преместена в къщата. Торолф и останалите явно не бяха имали възможност да избягат през това време, тъй като все още работеха по стената. Тя не бе успяла да разговаря с тях, нито дори да им се покаже, за да разберат, че е добре. Когато се приближеше до отворена врата или прозорец, някой й извикваше да се отдръпне. Явно я наблюдаваха постоянно както слугите, така и войниците на Ройс, които често идваха в къщата.
Тя използва това време, за да научи за саксонците всичко, което можа. Слугите се отнасяха към нея със странна смес от страх и презрение. Изключение правеше Еда, която показваше някакво уважение и дори нещо, което можеше да мине за харесване, макар да бе трудно да се каже, защото старицата бе груба по природа. Все пак от нея бе най-лесно да се измъкне информация.
Кристен вече знаеше доста за Уиндхърст и господаря му. Имението само задоволяваше нуждите си, тъй като най-близкият град бе твърде далече. Ройс бе тан, един от великите благородници на краля и Уиндхърст бе доста голямо имение. Както и в Норвегия, тук имаше свободни, които наричаха селяци и които работеха в имението. Повечето имаха специфични занаяти. Те можеха да притежават земя, но плащаха данъци на короната и на църквата, подлежаха и на военна служба. Ройс обучаваше тези, които живееха в неговите земи, за предстоящата война с даните. Много от тях вече бяха негови войни. Той обучаваше и някои от по-здравите си слуги. Тези хора не бяха свободни, а обвързани със земята. Ройс им осигуряваше оръжия и възможност да откупят свободата си. Когато дойдеше време, той щеше да има една малка армия, готова да се присъедини към войската на крал Алфред.
Специално за Ройс Кристен научи, че все още не е женен, но ще стори това по-късно тази година. За годеницата му, която живееше на север, Еда не можа да й каже нищо повече от това, че се казва Корлис и че минава голяма красавица. Старицата й разказа повече за първата му годеница, лейди Рона, и Кристен с изненада установи, че изпитва съжаление към саксонеца, когато научи, че при предишния викингски поход той е загубил много повече, отколкото тя мислеше в началото. Ройс бе обичал лейди Рона. Никой не знаеше какво чувства към лейди Корлис.
Братовчедката на Ройс, Даръл, която ръководеше домакинството на имението, не обръщаше никакво внимание на Кристен още от първия ден, когато я повери на Еда. Тя бе приятна на външен вид, което ярко контрастираше с характера й. В един момент Даръл бе надменна и неумолима, а в следващия плачеше за утеха и уверения. Освен това бе много емоционална. Веднъж Кристен бе свидетел как жената дълго се оплаква за нещо на Ройс и когато той остро й отвърна, тя избухна в сълзи. Можеше да плаче за съвсем дребни неща, като например за това, че е объркала конците върху гоблена, който шиеше.
Даръл не представляваше проблем за Кристен. Меган също не й създаваше грижи, макар че известно време се тревожеше за нея. Природното любопитство на детето накара Кристен да разкаже за себе си много повече, отколкото трябваше още при първата им среща. Тя не искаше тези неща да стигнат до ушите на Ройс. Ако той научеше, че тя има семейство, което я обича и че брат й е един от онези, които загинаха в гората, тогава можеше да преосмисли отношението си към нея. Но явно Меган не му бе казала нищо от онова, което научи от Кристен, и Еда се оказа права — детето не дойде отново при нея.
Ройс също не й обръщаше внимание или поне не даваше да се разбере. Тя го виждаше всеки ден, защото той не можеше да прекоси залата, без да бъде забелязан. Но саксонецът не я погледна нито веднъж. Само когато той си почиваше, Кристен усещаше, че я наблюдава.
Отношението му към нея я развеселяваше. Кристен знаеше, че я унижава заради онова, което мислеше че тя е, и освен това я ненавиждаше заради народа й. От друга страна обаче, той все още чувстваше влечение към нея. Упоритата му борба срещу това желание забавляваше Кристен. Тя чувстваше как очите му следят всяко нейно движение, но щом вдигнеше глава, той бързо извръщаше погледа си.