Веднъж обаче Ройс не погледна настрани. Всъщност онази вечер, той я гледаше толкова задълбочено, че мъжът до него трябваше да извика името му три пъти, за да го накара да обърне внимание. Кристен се засмя гласно на това и силният й глас стигна до Ройс в другия край на залата и го разяри. Той трясна чашата с медовина на масата и за учудване на хората си напусна помещението. Девойката остана доволна, че може да му въздейства толкова силно.
Кристен често мислеше за онази вечер, всъщност тя често мислеше за Ройс. Мисълта, че той я желае й доставяше удоволствие. И благодарение на майка си тя знаеше причината.
Веднъж Брена и бе казала:
„Ще познаеш човека, предопределен за теб, когато го срещнеш. Знаех това и дълго страдах, защото не исках да го призная дори пред себе си. Не повтаряй грешките ми, дъще. Когато срещнеш мъж, който те радва с вида си и е празник за сетивата ти, който те кара да се чувстваш странно и прекрасно, когато се приближи до теб, значи това е онзи, с когото ще бъдеш щастлива, онзи, когото можеш да обикнеш, както аз обичам баща ти.“
Кристен бе очарована от Ройс още когато го видя за пръв път. За нея бе огромно удоволствие да го гледа. А когато той се доближеше до нея, тя се чувстваше по-различно, по-жизнена, по-наясно със себе си. Насочваше хумора си към него, защото искаше да се смее, когато този мъж бе наблизо. Тя не бе толкова глупава, за да мисли, че го обича, защото знаеше, че би напуснала това място в мига, когато това е възможно. Но все пак бе достатъчно наясно с чувствата си, за да разбере, че желаеше Ройс Уиндхърстски — желаеше да го докосва, да усеща ръцете му около себе си, да го познае, както жената познава мъжа. Любовта можеше да се роди от тези чувства и със сигурност щеше да се роди, ако останеше тук достатъчно дълго.
Ирония на съдбата бе, че първият мъж, когото харесваше, след като бе желана от толкова други, не й обръщаше внимание. Тя бе сигурна, че може да го има, ако вземеше такова решение. Но дали щеше да бъде достатъчно почтен, за да се ожени за нея след това? Трябваше да има предвид и годеницата му. Освен това трябваше да вземе под внимание и статута си на затворничка, който практически я правеше робиня, както Еда отбеляза онзи ден. Не трябваше да забравя и омразата, която той изпитваше към нейния народ. Възможно ли бе обикновената страст да надделее над всичко това?
Викингите не вярваха, че съдбата предопределя бъдещето им, а смятаха, че самите те определят съдбите си. Вярваха, че боговете възнаграждават онези, които се борят и печелят. Те воюваха за онова, което желаеха. Поражението не носеше достойнство.
Кристен бе възпитана с тези идеали, макар да бе християнка. Като такава, тя знаеше, че трябва да се довери на Бог за бъдещето си и той щеше да я възнагради, ако такава бе волята Му. Но като дъщеря на викинг девойката разбираше, че ако желае Ройс Уиндхърстски за свой съпруг, ще трябва да го спечели, като се изправи срещу съдбата, която й пречи, и се бори за това, което иска с всички възможни средства.
Наистина ли го искаше за съпруг? Да. Най-сетне тя бе открила мъжа, с когото щеше да бъде щастлива. Нейният враг! Щеше да е смешно, ако не бе така обезсърчаващо. И все пак тя вярваше в способностите си.
Беше късно. Две от петте жени, които приготвяха ястията и ги сервираха на масите, днес бяха болни и останалите три трябваше да поемат задълженията им. Това ги задържа в кухнята повече от обичайното. Тъй като Кристен бе една от трите, останалите слуги не им помогнаха, защото решиха, че ако някой трябва да работи повече, то това бе тя.
Девойката нямаше нищо против. Тази вечер Ройс остана в залата по-дълго от обичайното и тя бе радостна, че може да го гледа как обсъжда нещо с хората си. Всъщност Кристен прекара повече време да го наблюдава, отколкото да почисти след последното ястие. Въпреки това тя го видя да излиза, защото тъкмо тогава Еда я смъмри, че не гледа какво върши.
Сега в залата бе тихо и тъмно. Само две факли догаряха на стената. Слугите бяха разположили сламениците си по пода и бяха утихнали. Останаха само Еда и Кристен. Старицата приготвяше всичко за сутринта.
Кристен не бе изморена, но не усещаше краката си, защото цял ден стоя права. Така бе всеки ден, от момента когато я събудеха преди зазоряване, докато я заключеха обратно в стаята й след последното хранене. Само днес бе различно.