— Какво по дяволите си мислиш, че правиш, Алдън? — попита Ройс.
— Аз? — Алдън седна и разтърси глава. — Погледни ме! Мислиш ли, че аз съм направил нещо?
— Аз ще разбера какво става! Все пак, ако искаш да ми кажеш, че една жена те е пронизала два пъти…
— Ти си безсърдечен, Ройс — отвърна Алдън. — Знаеш, че съм слаб като бебе, а и тя не е крехка жена. Опитай да се бориш с нея и ще разбереш какво искам да ти кажа.
— Тя е само жена — каза Ройс и отхвърли Кристен настрани. Това движение трябваше да я изпрати в другия край на стаята, но тя само залитна и след като възстанови равновесието си, вдигна глава и го погледна.
— Само жена, а? — Алдън отново поклати глава. — Е, тази жена има необичайни познания за оръжията. Да не кажеш, че не съм те предупредил, макар че, както изглежда, тя иска да отмъсти само на мен.
— Защо?
— Питай нея.
Ройс се обърна към Кристен.
— Защо? — повтори той. Тя скръсти ръце на гърдите си и отказа да говори. Ройс започна да губи търпение и се обърна към Алдън. — На теб какво ти каза?
— Че съм убил някого, когото тя нарече Селиг. Каза, че ще отмъсти за него.
— Любовник, без съмнение.
— Не е любовник! — извика Кристен и очите й се изпълниха с ярост.
— Тогава какъв?
— Никога няма да узнаеш, саксонецо.
— Кълна се, че ще ми кажеш! — кресна гневно той и като хвана отново ръката й, я изправи пред себе си.
— Така ли? — тя го погледна подигравателно. — И как ще ме накараш? Ще ме биеш? Ще ме измъчваш? Можеш да го направиш, но аз няма да ти кажа нищо повече от онова, което искам да ти кажа. Няма да моля за милост, саксонецо, така че още сега можеш да ме убиеш и да решиш проблема веднъж за винаги.
— Марш долу! — извика Ройс и отново я отблъсна.
Тя тръгна бавно с високо вдигната глава. Ройс остана загледан в празната рамка, след като девойката излезе през вратата. После се обърна към братовчед си точно когато Алдън се изправяше.
— Не викай повече, Ройс. Бог да ми е на помощ! Когато Даръл види всичката тази кръв, ще се наслушам на ревове.
— В такъв случай кажи, че са се отворили старите рани и не споменавай за случилото се. Не си сериозно ранен, нали?
— Бях започнал да се чудя дали това те интересува — усмихна се Алдън. — Не, само драскотини, въпреки че, Бог ми е свидетел, малко остана да ми пререже гърлото. Тя се бие като дявол и освен това не ме предупреди, че ще напада.
— Иди да лекуваш раните си, Алдън — каза Ройс.
— Точно това мисля да направя, преди да ме е видяла Даръл. Загрижеността й на любяща сестра е направо досадна.
— Алдън?
— Да — той се обърна на вратата.
— Стой настрани от…
Алдън се усмихна.
— Това предупреждение е излишно. Имах достатъчно работа с тази кучка и последствията ще останат за цял живот.
ГЛАВА 16
Ройс се отпусна в стола си, докато чакаше Алдън да направи своя ход от играта, която играеха. Днес бе най-горещият ден за това лято и въпреки че бяха сложили малката маса до прозореца, хладният ветрец не се усещаше.
По-голямата част от хората на Ройс се бяха разположили около голямото буре с медовина, макар все още да бе следобед. Те бяха прекарали сутринта, като обучаваха свободните селяни на военни умения, но жегата ги вкара в къщата доста рано. Всички изпълняваха само най-неотложните задачи.
Днес Алдън слезе в залата за първи път от пристигането на викингите. Изминаха два дена от нещастието, което го върна обратно в леглото. Едната от новите му рани бе по-сериозна, отколкото предполагаше и продължаваше да кърви. Той загуби доста кръв, преди да повика Ърта да се погрижи за него. Това го накара да се почувства толкова слаб, че леглото отново му се стори примамливо. Единственото му утешение бе, че Ърта запази мълчание и Даръл все още не бе научила за втория му трагичен сблъсък с викингската кучка.
Когато видя грозната рана на гърдите на братовчед си по-късно същия ден, на Ройс никак не му стана забавно. Той веднага нареди да направят за Кристен нова верига, която бе доста по-дълга и единият й край се захващаше за стената на кухнята, като й позволяваше да стига само до дългата маса, където вършеше по-голямата част от работата си. Късата верига, която свързваше глезените й остана.
Когато гневът му отмина, той започна да съжалява за своята заповед. Знаеше колко много тя мрази оковите си. Колко ли щеше да ненавижда тази нова верига, която още повече ограничаваше свободата й? От този момент нататък той не можеше да я погледне. Не искаше да вижда нещастието, изписано на красивото й лице. Не искаше да вижда и омразата, която тя сигурно вече изпитваше към него.