— И естествено остана много шокирана, когато разбра, че се канят да ограбят една саксонска църква.
Тези думи бяха изречени с твърде много сарказъм и тя се разгневи.
— Ти си християнин и за теб ограбването на свято място е най-голямото прегрешение. Но не очаквай от хора, вярващи в други богове, да пазят светостта на свещените ви места. Това бяха мъже, които никога преди това не бяха ходили на поход. Ходили са бащите им и младежите са отраснали с разказите за богатствата, които ги чакат в далечни страни. Те знаеха, че даните ламтят за вашите земи и искат да превземат целия остров. Младежите са решили, че това е единственият им шанс лесно да спечелят богатство, преди даните да са сложили ръка на всичко.
— Мислиш ли, че всичко това, което брат ти е казал, извинява плановете му? Да ограби християните, преди даните да са направили това. Християните така или иначе ще загубят всичко, така че какво значение има кой ги убива и ограбва?
Горчивината в гласа му й причини болка, защото отразяваше нейната реакция, когато научи истината.
— Брат ми нищо не ми е казал, защото… е няма значение защо. Торолф бе този, от когото научих всичко, което ти казах, и то едва когато всички се оказахме оковани долу на двора. Не ги защитавам. Просто се мъча да разбера мотивите им.
— Само една малка подробност не е била отчетена — хладно забеляза Ройс. — Ние саксонците няма да дадем това, което ни принадлежи, нито на даните, нито на когото и да било друг.
— Да, половината от тези викинги също разбраха това — съгласи се тя също толкова хладно.
— Брат ти умря по своя вина, Кристен.
— Това не ми помага да понеса смъртта му по-леко — проплака тя.
— Не, наистина.
Двамата замълчаха. Кристен се бореше да овладее мъката си пред Ройс. Искаше й се той да я утеши и това я изненада.
Тя се премести към края на леглото и седна. Ръката му се стрелна и хвана китката й.
— Какво правиш? — попита той тихо, но настоятелно.
Девойката погледна първо пръстите, които я държаха, после мъжа.
— Ще се върна в стаята си.
— Защо?
— Приключих с отговорите на въпросите ти, милорд. — Тя въздъхна. — Уморена съм.
— Тогава заспивай.
— Искаш да остана тук с теб?
Той не отвърна, а я придърпа обратно в леглото. Тя не очакваше това.
Девойката обърна глава към него, когато ръката му се плъзна по кръста й, за да я привлече по-близо.
— Имаш цяла стена с оръжия тук. Не те ли е страх, че ще те убия, докато спиш?
— А ти би ли го направила?
— Не, но мога да избягам — каза тя. — Не си заключил вратата.
Той се усмихна.
— Ако имаше такива планове, нямаше да повдигаш този въпрос. Успокой се, Кристен. Не съм загубил ума си. В залата има човек на пост.
Тя въздъхна:
— През цялото време си знаел, че ще се любим!
— Не, но се подготвих за всички случаи. Сега замълчи, ако наистина искаш да спиш.
Тя млъкна изпълнена с огорчение. Но не за дълго. Той искаше да прекара нощта с нея. Вече се бе възползвал, а все още я искаше до себе си. Тази мисъл накара Кристен да се почувства добре — толкова добре, че заспа с усмивка на уста. Ръката на Ройс все още я прегръщаше.
ГЛАВА 19
Кристен наблюдаваше Ройс, докато той спеше. За нея бе лукс да лежи тук и да го гледа, защото иначе щеше отдавна да е станала. Еда я будеше много по-рано. Старицата сигурно вече работеше долу. Кристен не бе толкова наивна да мисли, че няма да се наложи да работи повече само защото е споделила леглото на господаря.
Девойката въздъхна, защото не й се тръгваше, но държеше да вземе дрехите си от банята, преди залата да се е напълнила с хора. Тя се измъкна от леглото и бързо нахлузи грубата сива роба. После вдигна от пода зелената рокля, допря я за миг до бузата си и внимателно я постави върху раклата на Ройс.
Кристен знаеше, че той няма да й позволи да носи роклите си. Те се бяха любили и сигурно пак щяха да го правят, но за него това нямаше същото значение, както за нея. В неговите очи тя все още бе робиня, а робите не носеха фини дрехи.
— Кристен?
Тя се обърна с ръка на вратата и видя, че е успяла да го събуди. Той седеше на края на леглото с разрошена коса, гол, както бе останал през цялата нощ, и изглеждаше много сънен. Всъщност мъжът се прозяваше.
Кристен не можа да скрие нежната усмивка, която разцъфна на устните й.
— Да, милорд?
— Щеше да си тръгнеш, без да ме събудиш?
— Не мислех, че ще искаш да станеш толкова рано — отвърна тя.
— Ела тук.
Девойката се поколеба само за миг. Ако той искаше отново да се любят, тя нямаше възражения. Не се сещаше за по-приятен начин да започне деня си.
Когато тя застана пред него, той леко хвана ръцете й. В очите му Кристен не видя желание.