— Къде отиваш?
— Долу на работа.
— Значи си забравила нещо.
— Не, аз…
Тя спря и очите й се разшириха, защото разбра, че той можеше да има предвид само едно нещо.
— Сложи ги, Кристен.
Девойката опита да се отскубне от ръцете му, но хватката бе доста здрава. Тя поклати глава от отчаяние.
— Ти искаш да нося тази верига след като… Как може да си толкова безчувствен?
— Знам, че я мразиш и наистина съжалявам за това — отвърна той меко. — Ако имаше друг начин да съм сигурен, че няма да избягаш, щях да го използвам. За съжаление няма. Твърде много роби от Уесекс избягаха на север при даните и се присъединиха към армията им. Знам, че и ти ще сториш същото, за да се опиташ да стигнеш до дома си.
Тя не чуваше обясненията му.
— Да, мъжете биха го направили, но аз няма да тръгна без тях.
— Ако си свободна, ще им помогнеш, нали?
— А ако обещая, че няма… че няма да напускам имението ти?
— Не можеш да очакваш, че ще ти повярвам.
— Защо не? — попита тя гневно. — Можа да повярваш, че няма да те убия, а не можеш да повярваш, че няма да избягам?
— Да, права си! — той повиши тон. — Мога да предотвратя всеки твой опит за покушение върху мен, но няма да рискувам да те изгубя!
— Ти не вземаш такива мерки спрямо другите си роби! — озъби се тя.
— Те са родени роби, наследници на британците, които завладяхме преди векове. Уиндхърст е техният дом. Ти бе заловена и изгуби свободата, която познаваше. Нямаш причини да искаш да останеш тук.
Дали бе така? Боже Господи, какъв глупак бе този мъж, за да не види, че тя не иска да го напусне. Но още по-голям глупак бе, ако мислеше, че девойката ще приеме безропотно него и оковите му.
Очите й се изпълниха със студенина, каквато той не бе виждал досега.
— Много добре, милорд. Можеш да ме пуснеш. Ще нося оковите ти.
Той я пусна и се намръщи, докато гледаше как тя слага оковите на краката си.
— Няма нужда да слагаш другата верига, Кристен. Само обещай да не нападаш отново братовчед ми.
Сигурно очакваше от нея благодарност за това! Да върви но дяволите, той не можеше да си представи какво й бе причинил.
Тя се изправи в цял ръст и със спокоен, но студен като лед глас каза:
— Щях да ти обещая да не бягам, но не и това.
— Няма ли значение за теб, че той ми е много скъп?
— Моят брат също ми бе скъп.
— Тогава ще носиш другата верига, докато раните на Алдън заздравеят и силата му се възстанови напълно. Това нямаше да е нужно, ако не бе толкова силна.
— Не съжалявам за силата си. Тя ми върши добра работа, когато е необходимо — отвърна тя загадъчно. После гордо добави: — Това ли е всичко милорд?
— Да, върви! — грубо нареди той.
Тя сдържано кимна и излезе. Гневът на Ройс започна бързо да се усилва. Какво по дяволите очакваше от него тази жена? Да й вярва? Тя определено знаеше колко неразумно би било това! Той трябваше да мисли не само за себе си, но и за всички, за който носеше отговорност. За нея щеше да е лесно да помогне на хората на брат си да избягат. Но как щеше да попречи на отмъщението след това.
Наличието на толкова много викингски затворници беше проблем. Със своите ръст и сила те имаха възможностите на една малка армия. Трябваше да ги избие още тогава и този проблем нямаше да съществува сега. Но не, защото в такъв случай би убил и Кристен.
Мисълта, че тя можеше да загине по негова заповед, без дори да е разбрал, че това е жена, охлади гнева му. Девойката нямаше да се сърди дълго. Тя щеше да разбере, че ако той й повярва, предпазните мерки няма да са необходими.
Днес Кристен не мислеше логично. Чувствата взеха връх над разума. Тя се чувстваше обидена, дори предадена и тези мисли я тормозиха през целия ден. Девойката не каза нито дума на никого. Тя се затвори в себе си насаме с мислите си. Вечерта, когато Еда я заведе до стаята й, Кристен бе изнервена до краен предел.
И тази вечер старицата подмина стаята й и продължи към спалнята на Ройс. Кристен обаче стигна до своята врата, влезе и я затръшна след себе си. След секунда Еда я отвори.
— Какво означава това? Ти видя, че аз продължих.
— Е и какво? — каза сухо Кристен. Тя лежеше на сламеника си.
— Той ми нареди отново да те заведа при него, момиче.
— Какво от това?
Еда въздъхна.
— Не създавай проблеми, Кристен. Не можеш да не изпълниш волята му.
— Така мислиш ти. Така мисли и той. И двамата ще разберете, че грешите. — Кристен се обърна с гръб към старицата. — Няма нужда да сваляш оковите ми, Еда. Заключи вратата и се махай.
Девойката не видя как Еда поклати глава, докато затваряше вратата, нито пък чу звука от заключването. Тя сви коленете си и задърпа яростно веригата. Нищо не се получи, само сламеникът се скъса на две-три места.