Кристен вече бе утихнала и лежеше по корем, когато вратата се отвори и Ройс влезе в стаята няколко минути по-късно. Той се приближи към нея.
Ройс не бе влизал в тази стая, откакто слугите я подготвиха за Кристен. Всичко бе изнесено, с изключение на тесния сламеник. Сигурно не й бе приятно да се прибира тук всяка вечер. Не й бяха дали дори свещ.
— Защо не дойде при мен, Кристен?
— Уморена съм.
— И все още сърдита? — Тя не отговори. Ройс се наведе и я докосна по рамото. — Седни, за да мога да сваля оковите ти.
Девойката се обърна и го погледна, но не се изправи.
— Ако няма да ги нося повече, свали ги. Иначе ги остави на мен.
— Не бъди упорита, момиче. Вземи това, което ти се предлага.
— И да бъда благодарна? — хладно отвърна тя. — Не. Ако ще се отнасяш с мен като с животно, поне бъди последователен.
Той не обърна внимание на думите й.
— По-рано ти прие тази уговорка.
— Това бе по-рано.
— Виждам. Надяваш се нещата да се променят просто защото си споделила леглото ми — той поклати глава. — Така ли е? — Тя извърна поглед, но Ройс хвана брадичката й и я накара да го погледне отново. — Така ли е, Кристен?
— Да! — викът й бе изпълнен с огорчение и болка. — Аз не бих се отнесла с тебе така жестоко след това, което стана между нас. Не разбирам как можеш да правиш това.
— Знам, че разбираш защо е необходимо това, Кристен. Просто не можеш да го приемеш. Трябва да знаеш, че на мен не ми харесва повече, отколкото на теб.
— Така ли? — отвърна тя. — Ти си господарят тук. Всичко се прави по твоя заповед.
Той изгуби търпение и се изправи. Лицето му доби сурово изражение, когато впи тъмните си очи в нея.
— Много добре, тогава ще ти кажа алтернативите на тази верига. Вместо това можеш да бъдеш заключена в някоя стая — в моята например, — но няма да я напускаш. Ще мога да прекарвам малко време при теб през деня, така че ще бъдеш сама. Може би предпочиташ това?
— Със същия успех можеш да ме държиш в килия!
— Тук няма такава. Предлагам ти своята стая в замяна на тази. Давам ти избор.
— Нямам избор, милорд — отвърна тя. — Предлагаш ми нещо още по-лошо. Ти каза алтернативи. Предложи ми нещо, което мога да приема.
— Мога да направя още едно нещо, за да можеш да получиш свобода в Уиндхърст. Мога да убия приятелите ти.
— Какво!
Тя седна и го погледна с невярващи очи. Той продължи:
— Мога да ти имам доверие само при условие, че те не са тук и моите хора не са застрашени от избиване. Ти няма да стигнеш далече сама, дори все още да имаш желание да бягаш. Аз ще те намеря.
— Ти се шегуваш! — каза тя, изпълнена едновременно с надежда и недоверие.
— Не.
— Знаеш, че няма да приема свободата си на тази цена! — изсъска тя яростно. — Защо изобщо споменаваш тази възможност? Наистина ли можеш да убиеш беззащитни хора?
— Тези хора са мои врагове, Кристен. Самите те биха ме убили при първа възможност. Никога не съм искал да ги държа тук и желанието ми е да се отърва от тях възможно най-скоро. Алдън ме убеди да ги използвам.
— Тогава отърви се и от мен, саксонецо! Аз съм една от тях!
— Да, ти също си мой враг, момиче — тихо отвърна той. — Но ми е приятно, когато си тук. Сега дай да ти сваля оковите за през нощта или…
Девойката протегна краката си, преди мъжа да направи избора вместо нея. Той се изправи и сложи веригата на врата си.
— Искам да се любим, Кристен — гласът му бе похотлив. — Знам, че ще ми откажеш, защото си сърдита, но така или иначе щях да те попитам. Ще дойдеш ли в леглото ми?
— Не — студено отвърна тя, като пренебрегна желанието, което се надигаше дълбоко в нея.
— Мога да настоявам.
— Тогава ще разбереш какво означава да се биеш с мен, саксонецо.
Мъжът въздъхна:
— Надявам се, че гневът ти бързо ще премине, момиче.
Ройс излезе и този път Кристен чу щракването на ключалката.
ГЛАВА 20
— Какво си сторила на братовчед ми, та е в такова гадно настроение?
Кристен едва погледна Алдън. Той бе застанал на другия край на работната маса. Присъствието му никак не й бе приятно.
— Не нося отговорност за настроенията му — сухо отвърна тя.
— Така ли? — усмихна се Алдън. — Видях го как те гледаше. Според мен ти си причината.
— Махай се, саксонецо — отговори тя и впи поглед в него. — Ние с теб нямаме какво да си кажем.
— Значи все още искаш да ме убиеш?
— Дали искам? Аз съм длъжна да направя това.
Той въздъхна подигравателно.
— Срамота е, че не можем да бъдем приятели. Бих могъл да ти дам доста добри съвети за това, как да се справяш с братовчед ми. Сама явно не ти върви.