— Не ми трябват съветите ти! — озъби се тя. — И не искам да се справям с него. Не искам да имам нищо общо с него.
— Може и да е така, но те видях и теб да го гледаш. Такива страстни погледи разменяше с…
— Проклет да си — прекъсна го яростно тя. — Сигурно си син на Локи. Махай се оттук, преди да съм хвърлила това тесто по главата ти!
Алдън се захили и се отдалечи. Кристен гневно започна да мачка тестото, което приготвяше. Как този човек се осмеляваше да се шегува с нея? Сигурно си мислеше, че намерението й да го убие не е сериозно. Тогава той грешеше. Не я интересуваше колко е добър по душа. Нито пък имаше значение, че макар и не пряко, той бе причината тя и другарите й да са все още живи. Не й правеше впечатление дори приликата му с брат й Ерик, който имаше същия закачлив чар и момчешка усмивка. Тя щеше да го убие веднага щом отново върнеше свободата си.
Дългата дебела плитка бе паднала през рамото й и девойката гневно я отметна назад. Беше средата на лятото и Кристен никога не бе виждала толкова горещо време. У дома сега тя щеше да плува с Тайра или да язди Торден с вятър в косите. Със сигурност поне нямаше да е прикована до пещ, която гореше през целия ден. Тя съжаляваше за много неща, но всичките и „у дома щях“ й напомняха, че сега е тук по своя вина.
Измина малко повече от месец от онази нещастна сутрин, когато корабът хвърли котва в реката. От време на време Кристен виждаше през отворения прозорец Торолф и останалите на път за строежа на стената. Те не можеха да я видят в отдалечения ъгъл на залата, където тя работеше.
Кристен знаеше, че те все още се тревожат за нея, поне Отер и Торолф. Досега трябваше да са избягали. Тя се надяваше, че не грижата за нея ги спира, но, изглежда, другарите й бяха повярвали на Ройс и на заканата, която той отправи.
Тя щеше да го помоли за разговор с тях, но реши, че Алдън е прав. Настроението на Ройс бе доста мрачно тази седмица, след като тя отказа да сподели леглото му. Заповедите, които издаваше на хората си, бяха резки, а погледът — мрачен. Сестра му и слугите стояха настрани от него и бяха необичайно тихи, за да не привлекат вниманието му Тя ли бе причината за всичко това?
Девойката искаше да мисли така, но не вярваше, че има толкова голямо влияние върху него. Наистина, той всяка вечер идваше да я попита, дали не би споделила леглото му и всяка нощ тя твърдо му отказваше. Явно Алдън бе разбрал това по някакъв начин. Може би бе чул гневния глас на Ройс от стаята й през някоя от последните нощи. Или просто тълкуваше начина, но който лордът я гледаше, както сам каза.
Кристен не можеше да повярва, че Ройс може да я обсъжда с братовчед си. Защо да го прави? Тя бе просто една слугиня, която го привличаше за момента — достатъчно силно, за да я желае в леглото си, но не и за да я споменава пред семейството. Той не би признал чувствата си към една робиня, заловена заедно с враговете, който всички презираха.
Еда знаеше какво става, но бе лоялна към господаря си и не каза на никого. Всеки ден тя навикваше девойката за упоритостта й, защото смяташе, че щом Ройс я желае, трябва да я получи. Старицата знаеше, че първата нощ те бяха прекарали приятно, защото не чу викове от стаята на господаря, а и на другия ден по кожата на момичето нямаше никакви следи.
Въпреки всичко Кристен бе учудена, че Ройс продължава да се съобразява с волята й. Той не престана да я пита, дали не би споделила леглото му и всеки път приемаше отказа й. Девойката никога не бе мислила, че лордът ще постъпи по този начин. Всъщност тя очакваше да я изнасили. Това много повече би подхождало на положението й. Но той не го направи. Това притесняваше Кристен.
Тя все още го желаеше. Сега, когато вече знаеше всичко за любовта, тя го желаеше още по-силно от преди. Единствено гордостта й пречеше да признае това.
Тази нощ Кристен чака с нетърпение идването на Ройс, но той не се появи. Мъжът явно бе намерил удоволствие другаде и тя се помъчи да убеди себе си, че това не я интересува. Все пак на другата сутрин щеше да бъде по-спокойна, ако знаеше къде е прекарал нощта.
Денят бе доста дълъг и Кристен се чувстваше много зле. Разбира се, причината за нещастието й бе в самата нея. Тя мислеше, че Ройс няма да дойде повече в стаята й и че всичко бе приключило. Фактът, че той не се появи през целия ден, затвърди убеждението й.
Въпреки всичко, тази вечер, след като Еда свали оковите й и заключи вратата, Кристен отново не заспа веднага. Тя седеше на сламеника си в тъмната стая, дърпаше бездруго разплетените краища на въжето и се надяваше. Девойката не искаше Ройс да изостави опитите си. Желанието й бе той да я принуди да му се отдаде. Нейната гордост не й позволяваше да стори това доброволно, така че мъжът трябваше да намери начин да преодолее тази пречка. Защо не го правеше?