След като чака достатъчно дълго, Кристен въздъхна и започна да се съблича за сън. Тя не бе правила това през последната седмица, когато Ройс идваше и си отиваше. Снощи отново спа с дрехите си. Но тази вечер той явно нямаше да дойде.
Девойката бе все още будна, когато вратата се отвори. Една факла очерта огромния тъмен силует в рамката на вратата. Тялото и затрептя от възбуда. Изпълни я радост. Той бе дошъл. Не я бе изоставил. Все пак изражението й остана непроменено. Чертите на мъжа оставаха в сянка, защото светлината идваше откъм гърба му.
Когато Ройс застана на вратата, тя разбра, че няма да каже нищо. Е, предположи тя, той също има гордост. Пък и не й бяха нужни думи, за да разбере защо е дошъл.
Тя първа наруши мълчанието:
— За добро ли махаш оковите, милорд?
— Не.
— Дори ако се закълна в живота на майка си, че няма да напусна това място?
— Не, защото откъде да знам дали не мразиш майка си, или пък тя не е мъртва. Това би обезсилило клетвата ти.
Кристен се опита да запази самообладание. Тя се повдигна на лакът, като остави тънкото одеяло да падне под гърдите й. Тази тактика бе нечестна, но безизходната ситуация от предната седмица я бе изморила.
Девойката нарочно заговори гневно, за да го остави с впечатление, че не съзнава какво е направила.
— Случайно обичам майка си, която е жива, и сигурно се е поболяла от мъка по мен. Мислиш, че като съм жена, аз нямам чест? Или не искаш да повярваш на думата ми, защото съм викинг?
Той бе тръгнал към нея, но се спря.
— Думи, момиче, думи. Лесно е да се изрекат, но действията са по-показателни. А постъпките ти не говорят в твоя полза.
— Защо? Защото искам да убия братовчед ти? — попита тя. — Или защото не подскачам, когато ми наредиш?
Той стовари юмрук върху отворената си длан. Тя явно бе успяла. Може би това не бе страст, но поне го бе накарала да покаже някаква емоция.
— По дяволите! — извика той. — Ти си най-безочливата жена, която съм срещал! Виждам, че само си губя времето. Ти просто отказваш да разбереш.
— Разбирам, Ройс — отвърна Кристен. — И исках да постигнем компромис.
— Не, ти искаш да стане по твоему!
— Не — настоя тя. — Предложих ти честната си дума, което ми струваше много, защото една част от мен иска да напусна това място и да се прибера у дома.
— Не мога да се доверя на думите на никого — жена или мъж — когото познавам от толкова малко време. Нито пък ще повярвам, че част от теб иска да остане тук в твоето положение — без права и без надежда, че някога ще бъдеш нещо повече от робиня.
— Да, прав си милорд — съгласи се Кристен. Гласът й бе пълен с ирония. — Защо бих искала да остана тук? Определено не заради теб.
— Заради мен? — присмя се Ройс. — Искаш да повярвам, че аз съм причината, когато всяка нощ ме отблъскваш? Или си решила тази вечер да дойдеш при мен, Кристен?
— Ще махнеш ли оковите за добро, милорд? — доволно контрира тя.
— Вси светии…
Той спря, завъртя се на пети и напусна стаята с гневно ръмжене.
— Приемаш поражението твърде лесно, саксонецо! — извика тя силно.
Вратата отново се отвори и девойката се стресна от рязкото движение.
— Добре ли чух, момиче? — попита тихо Ройс.
Той остави вратата отворена заради светлината и бавно тръгна към нея. Кристен издърпа одеялото до брадичката си. Искаше и се да може да скочи и да се хвърли към него, но не трябваше да показва, че близостта му я вълнува. Вместо това се обърна по гръб, за да може да го гледа.
— Какво мислиш, че си чул?
— Предизвикателство — гласът му бе все още спокоен, но в отговора се криеше определена заплаха. — А когато отправяш предизвикателство, трябва да си готова да посрещнеш последствията.
— Какви последствия?
В отговор Ройс се наведе и отхвърли одеялото. В следващия момент той бе върху нея, а ръцете му държаха главата й, за да може да долепи устни до нейните. Кристен го отблъсна. Тя знаеше, че само неочакваността на това действие определи успеха й и веднага мина над него и скочи на крака. Бързината й не помогна, защото той се пресегна и я хвана за глезена още преди тя да успее да направи първата крачка към вратата.
Кристен падна на пода, изви се и ритна към Ройс с другия си крак, за да се освободи от хватката му. Но мъжът вече бе седнал и въпреки че сви краката си, за да не може той да ги хване, разбра, че няма да успее да достигне вратата.
Девойката стана едновременно с него и бавно заотстъпва към вратата. Ръцете й бяха вдигнати напред, за да се предпази от атаките му. Той бързо мина отстрани и застана на пътя й, като блокира единствения изход.