Двете жени, които работеха като обезумели около огнището, си тръгнаха веднага щом Еда и Кристен се появиха. Кристен бе толкова учудена, че дори не се дръпна, когато закрепиха и другата й верига.
— Да не искат да сготвим сами храната за всички?
Еда се подсмихна.
— Ще се върнат заедно с останалите, когато лейди Даръл свърши с тях. Кралските визити винаги я объркват. Подлудява жените от търчане насам-натам, но никога не свършва нещо докрай. Щяха да свършат много повече работа, и то по-бързо, ако лейди просто си легнеше.
— Еда!
— Ами, истина е — настоя старата жена.
Кристен й се усмихна и двете рамо до рамо се захванаха за работа. Тази сутрин Еда бе разкрила пред Кристен още една страна от своя характер — чувството си за хумор. Хуморът липсваше на Кристен, откакто пристигна на тези брегове. Започна дори още повече да цени Еда и разбра колко се бе привързала към старата жена. Каквато беше навъсена и със своите най-често нежелани съвети и внимание, тя напомняше на Кристен за старата Алфреда у дома.
Преди да изминат и няколко минути, обичайната грубоватост на Еда отново излезе на преден план.
— Да не повярваш! Онези тримата! Вместо да ги обслужи някоя усмихната мома за „добре дошли“, да оставят това на една старица, като че ли си нямам друга работа.
Кристен проследи начумерения й поглед. На вратата стояха трима мъже, току-що влезли в стаята.
— Вестоносците?
— Аха, млади лордове, така като ги гледам.
Тримата се смееха на някаква шега, която най-високият от тях беше пуснал. Те свалиха наметалата си, но не и оръжията си и се отправиха направо към голямата бъчва пиво в другата страна на залата. Еда забързано грабна халби и отиде да им ги занесе. Когато се върна, смръщеното й чело бе прорязано от още по-дълбоки бръчки.
— Мислех, че съм познала оня младеж с миловидната физиономия. Лорд Елдред. Не, моме, не гледай! — остро я предупреди Еда. — Не ти трябва неговото внимание.
Кристен вече беше привлякла вниманието му, както и това на другите двама. Беше съвсем естествено мъжете да огледат единствените две жени в празното помещение. А видиш ли веднъж Кристен, беше трудно да не я забележиш. Бе съвсем различна от жените, с които бяха привикнали саксонците: твърде висока, с твърде поразяваща външност и без съмнение, ако се съдеше по държанието й, твърде благородна за обикновена крепостничка.
Кристен държеше очите си сведени, както я бяха предупредили, но не се стърпя да попита:
— Кой е той?
— Оня с жълтата коса. Трябваше да е в свитата и се чудя на дързостта му да дойде тук преди групата и без защитата на краля. Чудя се дали лорд Ройс знае, че е тук. Едва ли — отговори си сама тя, — иначе не би го пуснал сам в дома си.
Кристен се почуди, когато Еда я избута към края на масата, така че да е обърната с гръб към залата. Не можеше да забрави какво й каза Еда за лорд Елдред. Той беше враг на Ройс. Защо му трябваше наистина да влиза в крепостта на Ройс сам? За да покаже, че не се страхува от него? Или разчиташе, че пристигането на краля ще предотврати кавгите? Еда беше казала, че тези двамата са съюзници заради заплахата на даните. Но колко здрав беше този съюз? Щеше ли да издържи, ако враждебността им се задълбочеше?
Тя си представи лорд Елдред, доколкото го бе видяла в другия край на залата. Предположи, че ако се приближи, ще открие, че е висок колкото нея. Значи не беше дребен, освен ако не го сравняваше с Ройс.
Беше може би една-две години по-възрастен от противника си, но далеч не така силен. И все пак, той беше мъж. Мъж, и то в чудесна форма, придобита в суровата подготовка за война. И беше най-големият красавец, който бе виждала досега, с изключение на братята й. Но Кристен я привличаха мъжете с тела като на Ройс, така че не почувства нищо друго освен леко любопитство към Елдред и спътниците му.
— Губиш баса, Рандолф. Това не е мъж в женски дрехи. Наистина е жена.
Кристен рязко си пое дъх и се извърна. Еда я бе предупредила, но тя така се бе надявала, че тримата ще променят намеренията си. Не стана така.
— Нямам нищо против да загубя такъв бас — отвърна тъмнокосият Рандолф.
Той побутна една жълтица към Елдред, без да сваля очи от Кристен. Монетата падна на пода. Елдред бе прекалено смаян от находката им.
— Кажи ни, слугинче, защо са те оковали? — доста любезно я попита Елдред. — Толкова голямо ли е престъплението ти?
Не биваше да споменава това. Вместо да стане по-предпазлива, Кристен се разгневи.
— Аз съм опасна жена. Не ми ли личи?
— О, да — отвърна единият и тримата се разсмяха.