Рандолф събра достатъчно кураж, за да опита. Смяташе, че ако успее да намотае края на веригата около ръката си, ще успее да събори Кристен на земята, тъй като другият край на веригата все още бе закачен за краката й. Беше сигурен, че веригата ще удари месестата част на ръката му и ударът няма да е по-лош от ужилване. Беше подготвен за болката. Не беше подготвен обаче за това, което стана. Веригата се плъзна под ръката му и се стовари върху гръдния му кош.
Едно ребро изпука. Звукът не достигна до ушите на Рандолф, който бе замаян от ужасяващото спарване от желязото, срещнало плът. Кожата му се свлече, отпрана. Болката незабавно се стрелна към мозъка му. Беше толкова силна, че той едва не припадна и не забеляза кога се е затъркалял с писъци по пода.
Кристен не изпита и грам угризение от това, което беше направила. Бе напълно готова да го повтори. Елдред пръв разбра това и направи знак на другия мъж да се отдръпне. Той самият обаче не бе приключил. Обърна се към Алдън.
— Не си мисли, че кралят няма да разбере. Той ни изпрати тук…
— За да злоупотребявате с робите на братовчед ми? Не мисля. И ако бях на твое място, Елдред, щях да се притеснявам повече за това, което ще направи Ройс, а не за онова, което би могъл да направи Алфред.
— Тя нарани мъж. Трябва да си плати за това.
— Братовчед ми ще плати глобата.
Елдред изръмжа и горделиво се отправи навън да се поохлади. Другият остана да помогне на Рандолф.
Кристен не се отпусна, докато и тримата не напуснаха залата. След това се обърна към Алдън. Веригата висеше отпусната, но все още бе в ръката й. Алдън я погледна в очите. Отгатна мислите й.
— Наистина ли ще го направиш, момиче? — благо попита той. — Дори и след като току-що ти помогнах?
— Не съм те молила за помощ.
— Но тя ти беше необходима.
Тя изчака битката, която се бе разгоряла в нея, да стихне и кимна.
— Добре… — тя пусна веригата на пода. — Но това, което направи преди… Никога няма да ти го простя!
Алдън въздъхна.
— Знам и съжалявам.
Кристен му обърна гръб.
ГЛАВА 25
Когато жените започнаха една по една да се връщат в залата, никоя от тях не коментира частичната свобода на Кристен. Но от друга страна, малко от тях имаха възможност дори да я забележат, толкова бяха заети със заплануваното тържество. Самата Кристен почти нямаше време да мисли за случилото се. Тя подпъхна синджира под въжето, което й служеше за колан, за да не вдига шум, като го влачи насам-натам, и се върна към работата си.
След по-малко от час обаче тя отново бе изненадана от прегръдка. Две ръце се плъзнаха около кръста й. В първия миг тя се паникьоса. Кристен реши, че отново са решили да си поиграят с нея. Този път цялата прислуга беше наоколо, а също и Даръл, която я погледна с любопитство.
— Добре ли си?
Заляха я студени и горещи вълни. Почувства объркване. Това беше Ройс. Загрижеността в гласа му не можеше да се сбърка. Същият мъж, който беше понесъл толкова болка заради преструвката си, че не я забелязва, сега я притискаше към себе си пред всички. Не можеше да проумее това.
— Да не сте си изгубили ума, милорд?
Тя се извърна да види дали не е пиян. Като че ли не беше… Мръщеше й се и изглеждаше толкова объркан, колкото и тя.
— Зададох ти един съвсем уместен въпрос, а ти как ми отговаряш… Разбира се, че не съм си изгубил ума. А ти?
— Започвам да се чудя — раздразнено отвърна тя. — Търсили сте ме и навън, и тук… Никога не сте го правили преди. Нима не разбирате, че всички ви гледат?
Ройс обходи залата с очи. За момент погледът му дори се срещна с погледа на Даръл и той забеляза слисването й, но това сякаш не му направи впечатление. Той отново погледна Кристен. Ръцете му все така я обгръщаха.
— Вече няма да те пренебрегвам заради клюките. Приключих с това — простичко каза той. — Ако Еда не е била с теб сутринта… Никой друг не би постъпил като нея. Сега вече всички знаят какво представляваш за мен. Ако можех бих сложил печата си върху теб. Ако благородниците на Алфред можеха да четат, бих окачил табела на врата ти. Никой друг няма да се усъмни, че ти си под моя закрила. Щом трябва да го демонстрирам с действията си, тъй да е.
Тя не можеше да повярва на ушите си.
— Защо? Аз съм само една от вашите слугини.
— Недей да скромничиш, моме — сряза я той. — Знаеш, че за мен си нещо специално.
— До време?
— За известно време.
Ако бяха сами, щеше да го отблъсне от себе си заради този отговор, изречен без всякакво колебание. Такова нахалство към човека, който трябваше да бъде неин „господар“, щеше да навреди — не на нея — на него. Макар, че какво я интересуваше гордостта му…