— Сигурна съм, че имате много работа, милорд, а също и аз — сковано каза тя.
Той разпозна отхвърлянето, но не му обърна внимание, въпреки че свали ръцете си от кръста й.
— Кълна се, че никога няма да те разбера. Всяка друга жена щеше да се разплаче и да ми се разкрещи заради унижението, на което са я подложили, щеше да търси възмездие. Ти дори не спомена нападението. Дори ме обвини, че съм се побъркал, задето те попитах дали си добре.
Кристен се усмихна, но усмивката й се превърна в смях. Не можеше да се удържи.
— За това ли било? Заради тази сутрин?
— Изобщо ли не си разстроена от това?
— Но защо? Нали не пострадах.
Държанието й беше толкова различно от това, което беше очаквал, че се ядоса. Беше се втурнал вътре, за да я утеши, за да й се закълне, че ще отмъсти за нея, а срещна само безразличие. Когато Алдън му каза какво се е опитал да направи онзи грубиян, му се прииска да набучи Елдред на кол и сигурно щеше да го направи, ако му се беше мярнал пред очите в същия момент. Но загрижеността за Кристен бързо бе взела връх над яростта му, а тя се бе отнесла към нея с презрение.
— Вероятно не разбираш, че е било извършено престъпление? — грубо каза той.
— Срещу една робиня?
— Срещу мъжа, когото си наранила.
Тя се вцепени и в блесналия аквамарин на очите й се появиха студени нюанси.
— Какво престъпление? Че съм се защитила? Как смеете да наричате това престъпление?
— Не аз. Такъв е законът. Робите не могат да носят оръжие, освен по заповед на господаря си, нито да нападат когото и да било, особено пък благородник. Нападението на благородник се наказва с висока глоба, дори когато е извършено от свободен човек, а за робите…
— За това ли очакваше да съм разстроена? — подигра го тя. — Какво, ще бъда обесена, задето съм се защитила?
— Не бъди глупава, моме. Като твой господар аз трябва да платя глобата ти и няма съмнение, че ще го направя. Просто исках да разбереш сериозността на това, което ти отминаваш само с повдигане на рамене, сякаш е нещо маловажно.
— Няма да ти благодаря — грубо отвърна тя. — Това, че на онази свиня трябва да й се плаща изобщо не ми харесва. Ако си бях у дома, тези мъже щяха да са мъртви.
— Не можеш да очакваш, че тук всичко ще бъде, както е било у дома, Кристен! — Сега гласът му бе по-мек. Напомнянето, че тя не винаги е била робиня, че е свикнала да се отнасят към нея по по-достоен начин, поуталожи гнева му. — И на мен не ми се нрави да, че оня простак Рандолф ще бъде възнаграден и ще се погрижа той да заслужи своя вергилд.
Вергилд се наричаше цената, определена за всеки свободен човек — количеството шилинги, с което неговата стойност или значение за обществото бяха регистрирани за нуждите на закона. Това беше и сумата, изплащана като компенсация за вреда, която му е нанесена на него или за вреда, която е нанесъл той. В Уесекс хората се деляха само на три нива по този признак: хиляда и двеста шилинга — за краля и неговото семейство; шестстотин шилинга — за кралските благородници; и двеста шилинга — за простолюдието. За робите изобщо не бе определен вергилд, но се оценяваха на осем вола.
Благодарение на Еда всичко това бе известно на Кристен. Знаеше, че заплащането на пълния вергилд се изисква в случай на смърт, като сумите за наранявания бяха по-малки. Законът дори предвиждаше точни суми за различните видове наранявания. Предположи, че едно счупено ребро, което за известно време ограничава дееспособността на човека, действително предполага висока глоба, както бе казал и Ройс, особено пък за благородник, чийто пълен вергилд бе шестстотин шилинга — цифра, която за повечето хора беше умопомрачителна.
На Кристен й просветна, че Ройс изобщо не се бе подразнил от факта, че заради нея ще трябва да заплати такава глоба. Подразнило го бе презрението, с което се бе отнесла към загрижеността му. А сега я уверяваше, че лично ще се погрижи Рандолф да понесе още по-голямо наказание от онова, за което се бе погрижила сама. Уверяваше я, ще отмъсти за нея. Познаваше ли друг човек, дори от собствения й народ, който би отмъстил за една робиня? Друг път! Защо не можеше да бъде последователен? Защо в един момент я караше да се чувства най-нисшата сред нисшите, а в друг — желана любима?
Кристен се разкая за грубостта си през последните няколко минути и сведе очи.
— Признателна съм ви за това, което правите, милорд, но то не е необходимо. Както ви казах, не ми бе сторено ни…
Не успя да довърши изречението си. Двама от по-младите прислужници се втурнаха в залата с викове, че кралят е тук. При тази новина Ройс се отправи навън. Сякаш забрави за Кристен. Той се обърна и извика Еда.