— Знаеш ли, струва ми се, че ако не се беше засмял, когато си скъсах ръкавите, щях да направя някоя глупост. Жегата ми докара лошото настроение. Защо постъпката ми ти се стори толкова забавна? — Той не направи опит да отговори и тя се усмихна. — На намусено дете ли ти напомних? Аз така се видях, след като чух смеха ти.
Той изсумтя. Беше много досетлива. Но сега определено не му приличаше на намусено дете. Какво ти дете! Направи груба грешка, като реши да я изкъпе сам. Разбра го в момента, когато тя остана съвсем гола. Очите й бяха затворени. Беше приключила с приказките. Направо беше заспала права.
Колебанието му продължи прекалено дълго.
— Не е необходимо да правите това, милорд. — Очите й все още бяха затворени.
Ройс се почувства предизвикан.
— Знам.
Той взе сапуна. Беше доволен, че тя не вижда как треперят ръцете му. Опита се да я насапуниса набързо и да държи погледа си настрана от местата, където преминаваха ръцете му. Не беше лесно. Нито пък имаше полза. Това, което не можеше да види, го чувстваше.
Трябваше ли сам да се подлага на такова мъчение при условие, че нямаше намерение след това да легне с нея. Щом се бе оставила той да я измие, значи тя действително бе преуморена. А вината за това беше негова. Не беше помислил как ще й се отрази допълнителната работа днес. Слугите му бяха привикнали. Но бяха привикнали и с летата в Уесекс. Кристен не бе свикнала нито с едното, нито с другото.
Той я изплакна с гъбата, като оставяше водата да попива в разхвърляните под краката й кърпи. На лицето й се изписа такова удоволствие, когато студената вода се процеждаше надолу по тялото й, че Ройс реши, че собственото му мъчение не е било напразно. Дори забави движенията си с гъбата, за да удължи нейната наслада.
Накрая той я подсуши с покривката, която, за собствено спокойствие, уви около нея, преди да я отведе обратно на леглото. Би я занесъл до него, но това щеше да е фатална грешка. Тя се опъна на леглото и доволното й мърморене го накара да простене.
Той метна тънкия чаршаф върху нея. Завивката остави в долния край на леглото.
— Утре сутринта можеш да спиш колкото искаш. — Без да иска гласът му прозвуча рязко.
— Глезите ме, милорд.
— Не, просто съм егоист.
Очите й се отвориха леко.
— Какво общо има това с…
— Заспивай, момиче.
— Ти няма ли да дойдеш в леглото?
Ройс отчаяно изруга и се извърна. Преди да излезе, вдигна дрехите й от пода. Щеше да ги даде на Еда да ги изпере, а след това да отиде на езерото да се поохлади. Съмняваше се, обаче, че тази нощ изобщо щеше да мигне.
ГЛАВА 27
На Кристен й се стори, че лорд Елдред само я бе чакал да се появи. Веднага щом влезе в готварницата и Еда й тикна паница каша в ръцете, той стана от мястото си в другия край на залата и се приближи. Не изпита никакво вълнение, когато го видя да идва, и седна на един стол в края на работната маса до прозореца, за да закуси.
Залата беше възвърнала обичайния си вид: слугите работеха тихо, няколко от мъжете на Ройс се разтакаваха наоколо. Всичко щеше да е нормално ако не бяха жените, наобиколили лейди Даръл в нейната част от залата. Гостенките. Чу откъслечни разговори за лов и предположи, че говореха за краля и благородниците му. Всички освен лорд Елдред ловуваха.
— Закъсняваш за работа, слугиньо.
Беше седнал на края на дългата дървена маса, която щеше да остане, докато не си тръгнеха гостите. Близкият й край беше на около пет-шест фута от масата на Кристен, на която работеха още две жени. Без да го поглежда, тя му отвърна:
— Така е.
Последва тягостно мълчание.
— Виждам, че вече не си наказана.
— Оковите ми бяха за друго — спокойно отвърна тя и продължи да се храни.
— Да, знам. Сама каза, защото си била опасна. — Тонът му бе подигравателен. — След вчерашната сутрин можеше дори и да ти повярвам, но ако беше истина, сега нямаше да си свободна.
Тя сви рамене.
— Може би лорд Ройс усеща, че сега тук има по-голяма опасност от мен.
— Каква опасност? Дяволите да те вземат, гледай ме, като ти говоря!
Очите й бавно се вдигнаха и най-после се втренчиха в разгневените му черти. Лицето му бе червено. Устата му бе извита грозно. Не беше толкова красив в гнева си.
Погледът й го подмина, сякаш не заслужаваше внимание и колкото едно бездомно псе. Тя продължи да яде, преди да отговори.
— Вие сте опасността, милорд. Свободна съм да се защитавам. Лорд Ройс знае, че умея това много добре.
Тя отново го пренебрегваше. Никога в живота на Елдред жена не се беше отнасяла така с него. Жените му се умилкваха, те го обичаха, биеха се за неговото благоволение. Тази се отнасяше с него сякаш той бе по-долу. Една робиня! Можеше да я убие заради това. Ако бяха сами, щеше да я налегне, скъпо щеше да си плати за пренебрежението.