Той преглътна с мъка и отиде да се съблече. Остана с гръб към нея. Трябваше да приключат с разговора сега, инак пак щяха да го отложат.
Той прочисти гърло. Прозвуча като ниско ръмжене.
— Трудността, която имаше вчера сутринта, ми даде ясно да разбера, че не можеш да се защитаваш окована. Съжалявам, че изобщо е станало необходимо да се защитаваш.
Хвърли й един поглед през рамо. Тя го слушаше внимателно и поглъщаше думите му. И още не се бе покрила. Той отиде до масата и наплиска лицето и гърдите си с вода. Трябваше отново да се поизкашля, за да продължи:
— Не ми харесва, че беше безпомощна. Кристен. Мога да наредя да те наблюдават, както и направих, но това не е като да можеш да се погрижиш за себе си, когато не съм тук.
— Няма нужда да обяснявате защо махнахте веригите, милорд.
И без да се обръща, Ройс знаеше, че тя му се усмихва. Той седна, за да свали ботушите и кожените си жартиери.
— Чудесно. Това, което искам от теб, е да ми дадеш дума, че ще оставиш на мира братовчед ми, докато Алфред и свитата му си тръгнат.
— Искате много — тихо отговори тя.
— Помисли какво ще означава да нанесеш умишлено вреда на Алдън, докато Алфред е тук. Той е справедлив мъж, но днес сама се убеди как защитава благородниците си. Времената са такива. По право трябваше да мога да призова Елдред на дуел. Алфред знаеше колко силно желаех това. И въпреки това изпрати оня простак вкъщи, далеч от моя гняв. Иска всеки мъж, с когото разполага — даните ще дойдат отново. Разправата с всеки, който намали, макар и с един човек, армията му, е сурова.
— Разбрах ви, милорд. Но защо искате думата ми само докато си тръгне вашият крал?
— Когато си тръгнат всичките му благородници, ти отново ще имаш сигурност — без да се замисли отвърна той.
— А след това?
— Опасността ще е отминала. Връщаме се към старото положение. Е, даваш ли ми дума?
Кристен остана да седи така за един дълъг, дълъг миг, втренчила зашеметения си поглед в широкия му гръб. След това се измъкна от леглото, като взе чаршафа със себе си. Приближи се зад него толкова тихо, че за миг той се напрегна, когато тя обви врата му с ръка, защото не я беше чул да се приближава.
— Да, давам ти дума, че няма да докосвам твоя скъпоценен Алдън — измърка в ухото му тя. — Но колкото до теб…
Тя толкова силно дръпна ръката си назад, че го прекатури заедно със стола. Чу го как изсъска от болка, чу и бурната псувня, която последва, но вече тичаше към отключената врата. Но щом излезе в коридора, тя се сепна — не можеше да слезе долу в този вид. Спусна се към най-близката врата, решена да се скрие зад нея, без значение кой бе е в стаята. Чудесен план, според бързината, с която трябваше да действа, но не бе взела предвид възможността да попадне точно в тази стая. До леглото все още гореше една свещ и на светлината й тя веднага позна краля на Уесекс, който се изправи с меч в ръка. И двамата бяха зашеметени от изненадата, но неговата продължи само секунда. Той се засмя при вида й — тъмнорусата коса, падаща като водопад по раменете й и чаршафа, който просто висеше пред нея, защото не бе имала време да го увие около тялото си.
За нещастие изненадата прикова Кристен на мястото й за прекалено дълго време. Ройс отвори вратата на стаята си с трясък. Не можеше да се затвори в тази стая. Не можеше също да се надява да удържи вратата затворена под напора на Ройс, нито пък че неговият крал ще й позволи това. Нямаше къде другаде да избяга.
Всички тези мисли преминаха през главата й, преди да се обърне, за да застане лице в лице с Ройс, без да обръща внимание на това, че предоставяше на Алфред чудесен изглед на задните си части. Но Кристен не даде на краля друга възможност. Не и като видя побеснелия поглед на Ройс, който я приближаваше.
Той не й каза и дума, само улови ръката, с която тя искаше да го отблъсне. Тя пусна чаршафа, за да го удари с другата, но той улови и нея. Изви и двете й ръце зад гърба й и тялото й се притисна силно в гърдите му.
— Моля за прошка, милорд — обърна се към краля Ройс.
Алфред се подсмихна:
— Няма защо, беше много забавно.
Ройс кимна и затвори вратата. Устните му бяха стиснати. Повлече Кристен обратно в своята стая. Беше полудял. Искаше му се да я удуши и беше много близо до едно по-сериозно обмисляне на тази възможност.
Затвори вратата на стаята си с ритник и я повлече към леглото. Седна в него и я придърпа на скута си. Държеше я така, че тя не можеше да помръдне ръцете си. Краката й също не й бяха от голяма помощ. Остана така дълго. Просто я държеше и се опитваше да овладее яростта си, а тя се дърпаше и мяташе насам-натам, за да се освободи.