Накрая силите на Кристен се изчерпаха и тя се успокои. Но в очите й тлееха синъо-зелени огньове. Ройс не ги забелязваше. Беше затворил своите очи, за да не я гледа как се гърчи гола в скута му.
— Мразя те!
Думите го разтърсиха, бяха просъскани с такава злост. Усети как гърдите му се стягат от чувство, което разсея по-голямата част от гнева му. Кристен бе непредсказуема. Никога не беше смятал, че ще чуе това от нея. Очите му задълбаха в нейните.
— Защо? — спокойно я попита той.
В нейния глас имаше повече гняв.
— Ти ме измами! Знаеше какво си мисля и ме остави да си го мисля!
— Не мога да чета мислите ти, Кристен.
— Лъжец! — изфуча тя. — Иначе защо ще идвам в стаята ти доброволно? Ти махна веригите ми и ми каза, че ще сключим сделка. Не каза нищо за това, че ще е временна сделка.
Той наистина беше учуден от нейното покорство, но бе прекалено щастлив, за да си задава въпроси.
— Кажи ми ако греша, момиче — въздъхна Ройс. — Как бих могъл да знам какво си мислиш, когато никога не съм имал намерение да сваля оковите ти завинаги? Как бих могъл да знам, че тази мисъл ти е минала през главата?
— Значи, глупачката съм аз — отново. Виждам в теб неща, които ги няма, които никога не си имал.
Горчивината й го жегна.
— Какво виждаш? Божичко, Кристен, какво искаш от мен?
— Няма нищо, което да искам… вече… освен да ме оставиш на мира.
Той бавно поклати глава. Очите му почти се разкайваха.
— Щях да го направя, ако можех.
— Ако можел? — присмя му се тя. — Толкова ли ти е силна волята, саксонецо?
— Да, когато се отнася до теб.
Не му беше лесно да признае това. Но то не можа да успокои дълбокото негодувание, което тя чувстваше в момента.
Той отново заговори с тих глас.
— Ти не ме мразиш, Кристен. Яд те е на мен, но не ме мразиш. Признай си.
Истина беше. Все пак не го мразеше. Искаше й се да го мрази, но не беше така. Но устните й останаха запечатани.
— Тогава щом няма да ми го кажеш, покажи ми го — прошепна й той и се наведе да я целуне.
Макар че й се искаше да го направи по друг начин, Кристен му го показа.
ГЛАВА 29
В Уиндхърст пристигнаха нови гости. Лорд Авърил дойде да види краля. Той доведе със себе си само сина си, Уилбърт и трите си дъщери.
Кристен едва ли би обърнала голямо внимание на новодошлите, ако една от тях не беше лейди Корлис Рийдудска, което Едреа, работеща близо до Кристен, не закъсня да изтъкне. Кристен би могла да се досети и сама по огромното усърдие, с което Даръл приветстваше новопристигналата дама.
Значи това беше годеницата на Ройс. Кристен не бе изненадана от невероятната красота на Корлис, но възможността сама да се убеди в това я накара да се почувства нещастна. Корлис беше дребничка, деликатна и грациозна — всичко, което Кристен не беше. И тя смяташе да спечели Ройс! Господи! Беше по-глупава, отколкото си мислеше!
Беше благодарна единствено за това, че Ройс го нямаше, за да приветства годеницата си. Не би могла да понесе да види как Ройс дарява тази жена с цялото нежно внимание и галантност, за които самата тя копнееше. И бездруго й се натрапваше уважението, с което Даръл, слугите и пристигналият по-късно Алдън се отнасяха с Корлис.
Наистина държанието им бе изискано, но и толкова характерно. Дори да не харесваха дамата, трябваше да се отнасят с внимание, защото скоро тя щеше да стане лейди Уиндхърст и да замести Даръл, която засега се наслаждаваше на това положение като единствената роднина на Ройс от женски пол.
Все пак в домакинството имаше и един човек, който не правеше никакви опити да си спечели благоразположението на дамата. Меган. Разбира се, едно дете не можеше да съобразява всичко — че един ден тази жена щеше да поеме всички грижи, дори и за него. Но Кристен мълчаливо се зарадва на Меган, когато я видя да отказва ласките на Корлис, а после да се плези на дамата. Кристен едва не се изсмя на глас. Не искаше слугите да се питат какво толкова смешно е видяла. Знаеше, че Даръл щеше да накаже Меган, ако я беше видяла. Корлис се ядоса и стисна устни, но не повика Меган. Кристен не видя, че Алдън също стана свидетел на сценката и самият той се извърна, за да прикрие усмивката си.
Няколко секунди по-късно някой дръпна лекичко полата на Кристен. Тя погледна назад и видя Меган, която беше прекосила залата и сега стоеше зад нея. Въпреки това, детето не вдигаше очи към нея.
— Още… още ли си ми сърдита?
Кристен се почуди:
— Защо да съм ти сърдита, мъничко?