Кристен не можеше да повярва на ушите си. Не, Ройс щеше да направи нещо. Трябваше. Тя бе робиня, опитала се да избяга и да помогне и на други да избягат. Кристен не искаше Торолф да знае това.
Тя му обясни бързо, но Торолф се усъмни в думите й не по-малко от самата нея.
— Той не ви вярва, милорд.
— Тогава кажи му, че утре сутринта ти ще им донесеш закуската и че тогава ще си в състояние да му доложиш точно какво съм ти направил.
Полазиха я тръпки. Тя повтори казаното на Торолф и, изглежда, той остана доволен. Ройс я отведе. Ръката му все още твърдо обгръщаше талията й. Страхът й се увеличаваше. Колко зловещи бяха думите му: точно какво съм ти направил. Беше на път да размисли относно нежеланието си да се бие с него, когато той спря.
Бяха прел конюшните. Ройс я завъртя с лице към себе си. Сега и двете му ръце обгръщаха талията й, но без да я притискат към него. Той отметна глава назад. Очите му се озариха от блясъка на почти пълната луна. Чу го да въздиша.
— Снощи ти предложих да те заведа на езерото да се изкъпеш — тихо каза той. — Искаш ли да отидем сега?
— За да ме удавите?
Той отново я погледна и на устните му се прокрадна лека усмивка.
— Не повярва на това, което ти казах при бараката?
— Опитах се да избягам. Ти ме спря, но все пак аз се опитах. Какво предвижда вашият закон за такова провинение?
— Ти си затворничка, а не британка. Законът може да се тълкува доста свободно, когато става въпрос за затворници. Но в случая няма смисъл да говорим за закони. Никой друг освен мен не знае какво си извършила.
— Грешиш. Пазачът знае.
— Ще реши, че е сънувал. Сигурно вече няма да заспива на поста си.
Очите й се разшириха.
— Ти си искрен. Наистина няма да ми направиш нищо.
— Вълкът си прегризва крака, за да се измъкне от капана. Той се отървава, но на висока цена. Ако беше избягала с другите, щях да те открия, не се съмнявай в това. Приятелите ти нямаше да се предадат без бой. Щеше да се стигне до кръвопролитие. Това щеше да е достатъчно наказание за теб. Но ти не успя. И тъй както мога да разбера вълка, мога да разбера и волята, която те движи. Ти искаш свободата си, не мога да те накажа за това. Но не мога и да те пусна да си отидеш.
— Можеш — безчувствено каза тя. — Другите строят защитната ти стена. Това, което вършат, е нужно на Уиндхърст. Но моята работа в замъка не е толкова важна. Няма защо да ме държиш тук.
— Нужна си на мен, Кристен!
Силата на тези думи я накара да замълчи. Той беше откровен. Изпита особен трепет при мисълта за това. Но вече не беше предишната глупачка. Нямаше да взема нищо казано от него присърце. Просто се беше увлякъл по нея. За него тя беше нещо съвсем ново. Но с времето увлечението му щеше да премине и той вече нямаше да има нужда от нея — вероятно когато се ожени за своята лейди. Тогава сигурно ще може да го убеди да я пусне.
А дотогава ще трябва да се моли, да настоява, да страда и да се надява, че той ще се съобразява с гордостта й и ще остави самочувствието й ненакърнено. Господ да й е на помощ! Нямаше да й е лесно.
Ройс я притегли към себе си и почувства как тялото й се скова.
— Още ли не ми вярваш?
— Не, но да ме заведеш на езерото след това, което направих… все едно да ме наградиш, задето не съм ти се подчинила. Притесняваш ме, саксонецо.
Той се засмя и я притисна към себе си.
— Радвам се да го чуя. Прекалено дълго се притеснявах само аз. Винаги е приятно да имаш компания. Не се засягай. Недей — каза й той, когато тя се опита да се отдръпне. — Ще се опитам да разсея притесненията ти, а това е повече, отколкото направи ти за мен.
— Е? — подсети го тя, като забеляза, че сериозното изражение измести смеха от чертите му.
— Предпочитам просто да забравя какво си извършила. Исках да отидем на езерото. Слязох в залата, за да те взема, когато видях, че си изчезнала… — Не можеше да й каже какво почувства тогава. Не искаше никога повече да изпита нещо подобно.
Той я притисна силно към себе си и опря бузата си в нейната, преди да продължи.
— Не е станало нищо лошо, Кристен. Ще се опитам да забравя намерението ти и мога само да се надявам, че ще разбереш колко е безполезно да се опитваш да се измъкнеш оттук. Винаги ще отгатвам мислите ти.
Тя рязко си пое въздух.
— Ти си знаел! Затова имаше пазач.
— Голям пазач — изсумтя той. — Не, не знаех. Просто се научих да не поемам рискове, когато си имам работа с теб.
Интуицията й подсказа, че той няма да притъпи бдителността си, докато я желае. Наистина нямаше никаква надежда, че ще успее да избяга — поне докато Ройс не открие удоволствието си другаде.