Юланд, който стоеше на входа и наблюдаваше жизнерадостното посрещане, не можеше да повярва на очите си. Едреа твърдеше, че е възможно поне единият от викингите — онзи, който винаги излизаше напред, за да вземе храната от нея, да не е толкова див, колкото останалите. Защото често й се усмихвал. Глупави приказки на момиче, омаяно от красив мъж, бе решил Юланд. Но тази топлина и нежност към грамадната мома… Господи Божичко! Изглеждаха почти човешки! В изумлението си Юланд остави големия котел с яхнията на земята и забърза обратно към залата, за да нагости приятелите си с клюки.
Вътре в бараката Кристен най-сетне стигна до Торолф. Искрящата й радост позаглъхна при вида му. Изражението му беше почти тържествено, когато я огледа, и тя си спомни какво бе споделил с него Ройс. Заля я свян, който й причини голямо неудобство, тъй като толкова рядко се притесняваше за каквото и да е.
Сдържаността й халоса Торолф сякаш с юмрук и той се изчерви при мисълта, че бе накарал усмивката да изчезне от устните й. Тревогата му за нея бе превърнала деня му в агония и той изпита такова облекчение от това, че я вижда, че не успя да овладее безпокойството си по най-бързия начин. Когато трябваше да изрази радостта си от срещата, както бяха направили другите, той все още търсеше да види синини, а такива нямаше.
Една ръка се вдигна и пръстите й нежно повдигнаха брадичката й.
— Прости ми, Кристен. Веднъж саксонецът те нашиба с камшик. Бях сигурен, че…
— Че го е направил пак? — с полуусмивка го прекъсна тя. — И аз това си помислих, но не го направи.
— А ще го направи ли?
За момент тя си спомни предишната вечер. Ройс я бе завел да поплува, бе й доставил радост. Беше й позволил да дойде тук и да види приятелите си — още една радост. И я беше любил под звездите…
Поклати глава с категорична убеденост.
— Не, вече го е забравил.
Тогава викингът се засмя, отметна глава назад и я придърпа към себе си за още една крепка прегръдка.
— Слава на Тор! Това е добра новина!
— Каква новина и какво е забравено? — поиска да разбере Отер.
Повечето от затворниците бяха наобиколили Кристен. През ума й проблесна мисълта за някоя дребна лъжа. Не можеше да ги излъже. Обяснението на опита за бягство, обаче, и защо не последва наказание не беше лесно. Но тя досетливо прехвърли разказа си за онова, което знаеше за Уиндхърст и Уесекс. Каза им къде могат да намерят коне, къде е най-вероятно да е разположена армията на даните — за съжаление далече на север. Каза им също така за гигантите келти, за които бе подочула и това, че са врагове на саксонците. Обясни им, че могат да им бъдат от полза, ако викингите решат да избягат на запад, вместо на север. Това поне им осигуряваше някакъв избор или евентуално бягство.
Никога не бяха забравяли бягството. Тя ги чу да обсъждат един през друг изключителната предпазливост на саксонците. Кристен отбеляза колко силни и здрави изглеждат сега всичките й приятели и засмяна прокара пръсти по издутите бицепси на няколко ръце. Бярни демонстрира силата, като я вдигна над главата си. Тя го изгледа свирепо, когато я пусна на земята, но той не изглеждаше ни най-малко притеснен.
— Вие поне сте готови за бягство — отбеляза тя.
— Да, вдигането на камънаци не ни е навредило — отвърна Одел. — Когато се върна вкъщи, разораването на нивите ще ми се струва като детска игра.
— Тези стени не могат да ни спрат, Кристен — сериозно каза Отер. — Но няма смисъл да ги събаряме, ако нямаме секира, та първо да разсечем веригите.
— За всичките тези седмици не съм видяла и една секира — замислено отговори тя. — В залата има под ръка всякакви други оръжия, но нито една секира. Няма де се изненадам, ако са заключени някъде, Отер. Саксонецът е изключително предпазлив.
— В такъв случай ни трябва ключът от вратата и веригите.
— Знаете ли в кого е? — попита тя.
— В стария зидар. Нарича се Лаймън.
Тя си го спомни, но не го бе виждала, откакто я бяха отделили от мъжете.
— Не идва в замъка. Трябва да живее извън имението.
Разочарование обхвана всички. Господи! Всичко беше така несправедливо! Отер я погъделичка под брадичката.
— Хайде сега, братовчедке, не се измъчвай. Все ще намерим някакъв начин. Те свикват с нас. Рано или късно някой от тях ще допусне грешка и ние ще имаме своя шанс.
— И с мене свикват, но все още не ми се доверяват. — Тя се намръщи. — Днес за пръв път ме пускат извън замъка.
— Бярни ухажва оная слугиня Едреа. Смяташ ли, че ще може да бъде убедена, ако той успее да спечели чувствата й?
Очите на Кристен се разшириха и тя се разсмя.
— Господи! Помислили сте за всичко. Но наистина тя изглеждаше разочарована, че този път няма да носи храната ви. — Кристен се обърна към Бярни. — Как се ухажва едно момиче, като не знаеш езика му?