Той палаво се усмихна:
— Торолф ме учи на думите, които ми трябват.
— А, онези думи.
— Тя свободна ли е да идва и да си отива? — отново попита Отер.
— Да, струва ми се. Но знам твърде малко за нея, тъй че не мога да ви кажа дали ще ви помогне — дори заради Бярни. Всички слуги се страхуват от мен и почти не ми говорят с изключение на една старица, Еда, но тя е много вярна на господаря си. Все пак ще се опитам да поговоря с Едреа и да разбера дали изпитва някакви чувства към Бярни. Ако не друго, поне мога да й кажа какъв добър, верен и праведен съпруг е той.
Като каза това, Кристен отново се усмихна, защото всички знаеха какъв женкар е младият викинг. Все пак той беше най-красивият сред приятелите й. Ако някой от тях можеше да спечели сърцето на младото момиче и да я накара да предаде собствените си хора, това беше Бярни.
Те продължиха да я засипват с въпроси. Искаха да знаят кои бяха младите лордове, дошли да ги оглеждат преди един ден. Изненадаха се, като разбраха, че единият от тях е кралят на тези саксонци и че той гостува за известно време в Уиндхърст. Наложи й се да им го опише до последната подробност; той би бил идеалният заложник, ако някога се приближеше достатъчно близо до тях. С Алфред Уесекски в ръцете си те можеха да искат собствената си свобода, както и нейната. Това би бил по-лесният начин.
Но, макар да им направи услуга, като им каза всичко, което знаеше, Кристен се съмняваше, че нейният саксонец щеше да допусне своя крал толкова близо до тях. Ройс проявяваше лекомислие, когато ставаше въпрос за самия него, но никога не би го направил, ако това засягаше Алфред.
Най-накрая тя ги смъмри, задето са оставили храната си да изстине и те взеха лошо издълбаните паници, които им бяха оставени за ползване и от които храната се пълнеше с трески. Само Торолф не взе своята. Той дръпна Кристен до себе си, накара я да се облегне на стената и преплете пръсти в нейните, а ръката й положи на сгънатото си коляно.
Не гледаше в нея. Погледът му бе отправен навън през отворената врата. Отер нарочно не я бе попитал как я кара, защото добре виждаше, че тя е добре — телом и духом. Торолф далеч не изпитваше такава неохота да зачеква деликатни теми. Той премина право на въпроса.
— Вярно ли е онова, което ми каза саксонецът? Харесваш ли го?
Ройс беше техен враг. Беше ги поробил всичките. Кристен знаеше какво си мисли Торолф. Как можеше да я разбере той, когато тя сама не се разбираше?
Кристен също не се опита да увърта.
— Когато го погледна цялата се изпълвам с едно чудесно чувство. Това не ми се е случвало никога преди, Торолф.
— Би ли го взела за мъж?
Тя се усмихна мрачно, но Торолф не забеляза усмивката й.
— Аз да, но той няма да ме вземе.
Пръстите на Торолф лекичко стиснаха нейните.
— Боях се, че не го разбираш, че очакваш той да те уважава.
— Не съм си загубила ума заедно със… Зная точно какво мога да очаквам. Сега той ме харесва достатъчно, но…
— Сега?
— Отначало ме мислеше за курва. Недей, Торолф! — тя се усмихна, когато той гневно извъртя очи към нея. — Ти трябваше да се засмееш. Нищо, аз го направих. Оставих го да си мисли, че това е вярно. Той беше отвратен и за известно време това го държеше далече от мен. Но стана така, че съжалих за това, че ме е оставил. Желаех го от все сърце, когато най-после той… Както казах, сега ме харесва достатъчно, но не ми се доверява. Не би ме оставил да изчезна от погледа му. И все пак държи другите мъже надалече от мен. Дори свали веригите ми, докато тези млади лордове са в Уиндхърст, за да мога да се защитавам сама, ако той не е наблизо.
— Значи ти го притежаваш. Или притежаваш половината?
— Да, половината… И ще изгубя и тази половинка, когато се ожени. И все пак…
Тя не довърши мисълта си и въздъхна. Торолф още веднъж стисна пръстите й, за да и покаже, че я разбира. Знаеше, че щеше да постъпи по същия начин, ако се окажеше на нейното място. И той щеше да се възползва от възможността и удоволствието дори и с враг. Това, че тя е жена и от нея не се очакваше да разбира нещата по същия начин, нямаше голямо значение. Тя бе дъщеря на майка си, а Брена Хаардрад беше дръзка женска, която мислеше за себе си, преди да помисли за това, кое е редно и кое не за една жена.
— Не се яж отвътре, Кристен.
— Да не се ям? — Тонът й бе мек и в него личеше объркване. — Логиката ми подсказва, че вече трябва да съм го намразила. Имах известна надежда — неохотно призна тя. — Но сега, като видях годеницата му, и тази надежда е погазена. И все пак. Господ да ми е на помощ, Торолф! Той ме заведе да поплувам, след като ме хвана, че се опитвам да избягам. Защо ще прави това?