— Предполагам, че му е доставило удоволствие?
— Можеше да си достави удоволствието където и да е. Нямаше нужда да ме води на езерото.
— Е, и какво излезе. Човекът е омагьосан от теб и няма вероятност положението да се промени.
— Омагьосан? Не, аз съм омагьосана. Знам, че накрая ще го намразя, но предпочитам това да стане сега, отколкото по-късно. Искам по-бързо да се жени и да свършва с мен.
Торолф избухна в смях, като видя смръщеното й лице.
— Съжалявам, бедничкия саксонец, момиче, наистина! Да свършва с теб? Точно обратното! Да се надяваме, че когато ти свършиш с него, той ще може да събере парченцата от разбитото си сърце.
Кристен леко се усмихна при невероятната представа за Ройс с разбито сърце, а след това и тя искрено се разсмя. Вярно, беше прекалено абсурдно, но тя бе благодарна на Торолф.
Точно така я завари Ройс, когато се появи в рамката на отворената врата — седнала почти в скута на викинга, с когото се смееха от сърце, преплела пръсти с неговите. Първата му мисъл беше да я откъсне от него и да го смаже на пихтия, но той се овладя. Беше забравил какво бе тя за тези викинги.
Тишината, която се възцари в стаята, накара Кристен да вдигне очи и тя безмълвно простена.
— Мисля, че се заседях.
Ръката на Торолф се стегна около нейната, когато тя поиска да се изправи.
— Нима ще влезе вътре, за да те прибере, Кристен?
Въпросът му я ужаси.
— Погледни го. Той не е в добро настроение, уверявам те. Искаш да ме измъкне оттук за косата ли?
— Питам се какво би станало, ако се опита.
Тя схвана мисълта му на мига и извика:
— Торолф!
— Можем да го хванем, Кристен — тихо й отвърна той, без да сваля погледа си от очите на саксонеца. — Ще бъде не по-лош заложник от краля. Тук вътре не могат да ни обстрелват със стрели от далече, за да ни принудят да го освободим.
Гласът й прозвуча сдържано, въпреки че умът и тялото й крещяха: „Не!“:
— Познавам го, Торолф. Чуй ме добре, за него народът и дългът стоят на първо място. Втълпил си е, че ако бъдете освободени, ще настане истинско клане. Не може да бъде убеден в противното. Ще пожертва себе си, но няма да даде заповед да го освободите.
Торолф имаше собствени доводи.
— Стражите му няма да го послушат, ако е заплашен животът му.
— Няма да стане, казвам ти!
— Братовчед ти не е съгласен. Погледни го, Кристен. Отер вече е стигнал до същия извод като мен. Ако твоят саксонец е достатъчно безразсъден в смелостта си и влезе тук, значи заслужава онова, което ще му се случи.
Господ да й е на помощ! Можеше почти да намрази Торолф заради това, че я караше да избира между него и Ройс. Ако сега побегнеше навън, никой нямаше да я спре, но така щеше да лиши приятелите си от шанса да бъдат отново свободни, а нямаше никакви гаранции, че някога ще имат друга възможност. Но ако останеше… ако останеше, Ройс можеше като нищо да умре.
Може би измъченото й изражение помогна на Торолф да отгатне част от мислите й. Той поотпусна хватката си, с която я държеше до себе си. Даваше й право на избор. Предоставяше й решението. Но тихо добави:
— Няма да го убием, Кристен. Няма да имаме никаква полза от това.
Думите му нямаха значение. Изборът вече не беше неин — търпението на Ройс се бе изчерпало. Тя прокле неговата арогантност, която го бе накарала да тръгне напред, вместо да затвори вратата и да я принуди да излезе по някакъв друг начин. Сякаш вървеше през собствената си зала, заобиколен единствено от доверените си слуги. Толкова спокойно и непринудено скъсяваше разстоянието помежду им.
Очевидно Отер не вярваше, че е възможно това да се случи. И сега, когато Ройс стори невероятното, Отер остана неподвижен. Не вярваше на очите си. Сигурно и Торолф споделяше същите съмнения. Когато се изправи, издърпвайки със себе си и Кристен, лицето му далеч не бе така самоуверено. Все пак тя почувства как ръката му, която все още държеше нейната, се напрегна. Въпреки всичко щеше да се опита да надвие Ройс. А тя не можеше да предупреди любимия си, защото думите й само щяха да ускорят събитията, в които той вече беше нагазил.
Викингите по начало бяха суеверни. За хора, които дори не биха стъпили на кораб, който познават до последната треска, ако преди това не са принесли жертва на своя бог, смелостта на Ройс, граничеща с чиста проба лудост, беше изнервяща. Това му позволи да мине помежду им без никой да се опита да го спре. Веднъж вече го бе правил, а те и тогава не го повярваха, макар че стражите му стояха наблизо с опънати лъкове. А сега той бе сам, с голи ръце — мечът му все още беше в ножницата си…