Ройс стигна до Торолф и Кристен и спря пред тях. Торолф пусна ръката й. Тя очакваше ръката на Ройс, очакваше дългите му пръсти да обхванат китката й и да я задърпат навън. Лицето му беше почти безизразно, но въпреки това тя знаеше, че е обладан от ужасна ярост.
Кристен също не издаваше собствените си чувства. Стомахът й се бе стегнал на възел, нервите й сякаш бяха изтръпнали и вцепенени. Чакаше… чакаше.
Ръката на Ройс се стрелна напред, но сграбчи не нея, а Торолф. Само с едно движение, което бе толкова бързо, че Кристен го долови като неясна сянка, Ройс се озова зад Торолф. С една ръка бе притиснал гърлото на Торолф, а с другата бе обхванал главата на затворника, извита по странен начин в прегръдката на Ройс. Трябваше му по-малко и от секунда, за да довърши усукването, което щеше да строши врата на викинга.
— Ройс… — започна тя. Без да я поглежда, той я прекъсна. За нейно учудване гласът му прозвуча сухо:
— Може би вече е време да си тръгваш, момиче?
От гърлото на Торолф излезе звук, който я накара притеснено до отмести поглед към него. Това, което видя, напълно събуди сетивата й. Той се задавяше от собствения си смях. Божичко! Какво смешно намираше в това, че собственият му план се бе обърнал срещу него…
Тя обърна гръб на двамата мъже и тропна с крак на Отер.
— Ще го пуснеш ли да излезе, или ще го оставиш да убие Торолф? На Торолф може и да му е смешно, че са го надхитрили, но саксонецът не споделя доброто му настроение. Той наистина ще го убие.
— Виждам — отвърна Отер, а после и той по някаква причина се развесели и ухилен допълни: — Струва ми се, че саксонецът ще си тръгне и без наша помощ. Слава на Тор, толкова е забавен. Нека ни повесели още малко. Да видим как ще го направи. Върви, дете, излизай оттук. Сигурен съм, че той ще те последва.
След този инцидент не беше много вероятно пак да й разрешат да ги види и те го знаеха. Отер я прегърна, преди да я пусне да си тръгне, а след това я побутна към вратата. Тя тръгна към нея, съпроводена от прощални думи и пошляпвания по задника, също както у дома. Луди ли бяха всички, та им беше смешно? Трябваше да бъдат разочаровани.
По-късно, когато те щяха да се смеят на случилото се, тя щеше да се разправя с Ройс и имаше всички причини да вярва, че разправията нямаше да е от приятните. Не трябваше да стои тук и да чака гневът му да се изсипе върху й. Ройс й беше казал да си тръгва. Тя си тръгна. Можеше да стигне до замъка и сама.
ГЛАВА 33
— Чудя се дали ще ме види, ако се скрия под масата?
Еда остро изгледа Кристен.
— Що за въпрос, момиче?
— Странен — сопна й се Кристен и се тръшна на един стол.
След напрежението, от което сърцето й почти бе спряло да бие, сега имаше право и на малко раздразнителност, но не то бе причината за лошото й настроение. Не й харесваше да я обвиняват за нещо, което не бе извършила, така че щеше да посрещне яростта на Ройс във възможно най-подходящото настроение. Би предпочела да я избегне. Направо си мечтаеше за местенце, където би могла да се скрие за малко, само докато Ройс се поуспокои. Но такова нямаше, не и в този замък.
— Сама ли се върна? — прекъсна мислите й Еда. — Къде е лорд Ройс?
Кристен махна с ръка.
— Случи се една малка неприятност при затворниците. Ще дойде всеки момент.
Така и стана. Очите му я пронизаха още с влизането в залата, но явно Ройс още не беше готов за разправата с нея, защото погледът му само я стрелна и той се отправи не към нея, а към празния си стол на масата.
Така значи, щеше да се върне към забавленията, яденето и пиенето, сякаш не се бе разминал току-що със смъртта. Странно, защо ли това още повече я подразни?
— Пак ли ще спя с теб, Еда?
— Знаеш, че не. Сама видя, че лорд Авърил и семейството му си тръгнаха днес.
— Видях, но предпочитам да спя с теб.
— Така ли? Нали снощи мрънкаше за мекото си легло.
— Не съм мрънкала! — озъби й се Кристен.
— Да бе. Какво те е вкиснало така?
Не си струваше да отговаря.
— Защо Ройс ме последва, Еда. Не се забавих толкова много.
Еда сви рамене.
— Видя Юланд, който се върна и тръгна наоколо да разправя нещо. Беше много възбуден. Милорд изпрати Едреа да разбере какво толкова го е развълнувало. Глупакът му с глупак бил поразен, че викингите те посрещнали като отдавна изгубена сестра и разправяше, че сигурно няма да имаш и едно здраво кокалче след прегръдките на всичките онези гиганти.
— Това го е накарало да ме последва?!
— Не, продължи с вечерята си. Но аз го наблюдавах. — На това място Еда захихика. — Не сваляше очи от вратата. Чакаше те да се върнеш. Накрая сигурно е решил, че наистина си се забавила.