Ройс присви устни с отвращение. Всичко това бе истина. Той отново погледна келта, който стоеше като образец на търпеливостта.
— Това лято ние също бяхме нападнати от викинги — каза Ройс, като наблюдаваше внимателно очите на мъжа. — Имахме по-голям късмет от твоето село и ги разгромихме.
— Всичките ли избихте?
Дори и Алдън повдигна вежди при силата на тези думи.
— Едва ли това са били същите викинги — предположи той. — Тези са норвежци, нападат само богатите. Съмнявам се, че биха нападнали рибарско селце, което може да им предложи малко плячка.
— Но ги избихте?
— Не всички. Тези, които пленихме, държим затворени тук. Принудени са да работят на крепостната ни стена.
— Освен това са под моя закрила — прибави Ройс. Изобщо не му хареса начина, но който мъжът си отдъхна, когато Алдън спомена, че имат затворници.
Галеан долови заплахата и съобрази отговора си с нея.
— Ако сте пленили същите викинги, справедливостта е възтържествувала. Край на набезите им. Аз искам онези, които все още са на свобода на север. Корабът, който нападна селото ми, отплава натам.
— Ако те приема, Галеане от Девън, ще работиш ли на моите укрепления заедно със затворниците?
Мъжът видимо се напрегна.
— Няма да търся мъст от тях, милорд, но не искайте от мен да работя рамо до рамо с пленниците ви.
— Това е моята воля. Това е единствената работа, която сега имам за мъж с твоя ръст. Каза, че ще правиш това, което поискам от теб.
— Да. — Последва дълга пауза. — Така да бъде.
— Ще можеш ли да устоиш на изкушението? — упорстваше Ройс.
— Казах, че не желая кръвта на пленници.
— Добре дошъл тогава. Започваш работа сутринта. Следобед ще се обучаваш заедно с мъжете ми. Селдън, погрижи се човека да бъде настанен удобно.
Когато Селдън отведе келта към бъчвата с медовина, Алдън се наведе към Ройс.
— Сигурен ли си?
Ройс повдигна вежди.
— И ми задаваш този въпрос, след като говори в негова защита? Да, сигурен съм. — Но веднага след това добави мрачно. — Достатъчно, за да наредя да го наблюдават отблизо, докато не стана още по-сигурен.
ГЛАВА 36
Късно следобед Кристен и Еда се върнаха в залата, след като подредиха стаите на горния етаж. Кристен все още се чудеше как да си отмъсти на Алдън, без да се лиши от собствения си живот. Това я занимаваше през целия ден. Беше си съставила списък на начините, по които би могла да го нарани или по-скоро трайно до го осакати, така че да той да се отдаде на унинието и сам да отнеме живота си. Единственият проблем се състоеше в това, че дори и осакатен, той можеше и да не го направи. Как би реагирал на депресията един иначе толкова безгрижен и жизнерадостен човек?
Дори и не помисляше да се откаже. Точно обратното. Мислите за отмъщението, които я разяждаха отвътре през целия ден, само връщаха спомените за брат й и укрепваха нейната решителност.
Може би тъкмо защото си мислеше за Селиг тя така силно реагира при вида на непознатия мъж в залата. Той седеше с гръб към нея и въпреки това тя смъртно пребледня, спря да диша, изгуби контрол върху краката си; дори за момент, когато си помисли, че брат й се е завърнал от царството на мъртвите, престана и да вижда.
Еда се блъсна в нея и това върна Кристен към живот. Временната й лудост я накара да реагира с раздразнение:
— За Бога, жено! Гледай къде вървиш!
— Аз! — Еда бе изумена. — Аз? Кой се закова на място? Питам те, кой?
Кристен само я изгледа сърдито и се отправи към готварницата. Тя се залови за работа, но често-често вдигаше очи към непознатия, сякаш нещо теглеше погледа й като с магнит. Причината бе в проклетата коса, по-черна и от най-черното; в проклетите широки рамене, точно толкова широки; в проклетия мускулест гръб, точно като онзи, който беше яхала на конче, когато беше мъничка. Нищо чудно, че си помисли, за Селиг, въпреки че всяка частичка разум й говореше, че това е невъзможно. Гледан откъм гърба, непознатият беше негов двойник.
Не можеше да откъсне очи от него. Не можеше да се противопостави на нуждата, която изпитваше, да зърне лицето му. И все пак той нито веднъж не се обърна. Седеше заедно със Селдън и Хънфрит, пиеха медовина и от време на време се засмиваха. Разговаряха тихо и бяха твърде далече от нея, за да чуе гласовете им.
Когато Ройс влезе в залата, част от възбудата на Кристен се поуталожи. Той притежаваше тази власт над нея. Въпреки това все още я бе яд на Ройс заради заплахата му и тя само бегло го погледна. Към Алдън, който вървеше с него, тя хвърли убийствен поглед. Той се усмихна. Не изминаха и десетина секунди и очите й отново се върнаха на гърба на непознатия. Кой беше той?