— На девет съм — поправих го аз.
Той поклати глава:
— Кожа и кости си. Няма как да пораснеш голям и силен мъж, ако с леля ти си делите едно ядене. Трябва ти собствена чиния.
— Не мога да си позволя… — започна Леля Джо.
Г-н Крендал махна:
— Трябва да напълним това момче с храна, докато почне да му излиза през ушите. Може един ден да дойде да работи за мен.
— Аз ще отида в колеж и ще стана астронавт… или може би репортер на „Дейли Планет“ — обадих се аз.
— Или може би репортер от космоса? Предполагам, че и от такива хора ще имаме нужда — засмя се Крендал. — Седни някъде, ще видя какво да ти забъркам.
Леля Джо кимна към редицата столове покрай бар-плота, но аз реших да седна в едно от сепаретата, предназначено за двама, в дъното на закусвалнята близо до тоалетните. През следващите няколко седмици то се превърна в моето сепаре. Г-н Крендал направи малка хартиена табелка, на която с големи печатни букви пишеше „ЗАПАЗЕНО ЗА ДЖАК ТАЧ — АСТРОНАВТ-РЕПОРТЕР“, и я поставяше на масата всеки ден, преди Леля Джо да застъпи на смяна, като предполагаше, че и аз ще дойда с нея.
Днес, когато ме попита какво искам за вечеря, му казах, че бих желал „Американски шлем“, какъвто правят в „Дени’с“, и шоколадов шейк. Г-н Крендал ми донесе сандвич с пилешко и ръжен хляб, порция пържени картофки и чаша вода.
— Това е „Американски шлем“ ала „Крендал“. Възможно е леко да се различава от ястието, предлагано от конкуренцията, което носи сходно име — каза г-н Крендал. — Когато любезните господа от „Дени’с“ откраднаха името от моето меню, не са си направили труда да прочетат описанието. Имах подобни проблеми с хората от „Макдоналдс“. Почти цяла година им разправях, че „Биг Мак“ всъщност трябва да е купа с макарони, сирене и бекон, но те не ми обърнаха внимание. По мое време корпоративната кражба на идеи значеше нещо. Хората вече не влагат капка гордост в кражбите си.
Крендал разроши косата ми и се оттегли в кухнята. Всеки път го молех за шоколадов шейк. Нито веднъж не ми даде. Твърдеше, че човек не трябва да поглъща цялата тази захар, че водата е по-полезна за мен, особено за зъбите ми. Беше на петдесет и осем и нямаше нито един кариес. Винаги подчертаваше, че това е така, защото никога не е пил шоколадови шейкове.
Набързо ометох сандвича и пържените картофки. Бяха адски вкусни.
Докато хапвах, Леля Джо търчеше насам-натам из закусвалнята. Тя също се усмихваше. Когато се изправеше пред клиент, винаги надяваше на лицето си най-ослепителната си усмивка. Същата тази усмивка изгасваше в секундата, в която се обърнеше с гръб. Изобщо не ѝ се искаше да е тук.
Тъкмо възнамерявах да си тръгвам, когато тя тръсна четири долара на масата пред мен.
— Слугувах на три маси, само колкото да изкарам за някой-друг фас. Бакшишите днес са доста мижави. Дано положението се промени колкото се може по-бързо. Ще бъдеш ли добро момче да прибягаш до съседния магазин и да ми вземеш два пакета „Марлборо 100“? Задръж рестото.
Щеше ми се да кажа „не“. Леля Джо пушеше прекалено много. Тази сутрин кашля почти пет минути, преди да стане от леглото.
Само че, ако не отидех, тя щеше да излезе в почивка и да си ги купи сама, след което да ме обвини за изпуснатите бакшиши, докато е отсъствала.
Взех парите и се запътих към вратата.
— Веднага се връщам.
Небето беше обсипано със сиво-белите кълба на облаците. Въздухът бе влажен. Още не беше валяло, но бях готов да се обзаложа, че скоро ще завали. През ноември в Питсбърг това си е направо сигурен облог — не че някой от местните щеше да заложи на противоположното. Като се има предвид, че беше почти обед, слънцето би трябвало да е високо в небето. Според мен обаче бе отпрашило за Флорида, като бе оставило някаква едва мъждукаща крушка за свой заместник.
Бакалията „Корнър Март“ беше през две врати от закусвалнята на Крендал, от същата страна на улицата, така че не ми се наложи да пресичам. Магазинът бе на първия етаж на клинообразна сграда — тясна отпред и постепенно разширяваща се назад. Несъмнено бе построена така, за да компенсира странния ъгъл на улицата, която пък бе прокарана така, за да компенсира странния ъгъл на възвишението, върху което се бе разположил целият квартал. Питсбърг е известен със странните си ъгли, не с равни пространства. Дори подовете на апартамента ни са наклонени достатъчно, за да се търкалят количките ми „Мачбокс“ от единия край на кухнята до другия, без да се налага да им помагам.