— Може би ще пропусна къпането.
— Няма!
— Ако не се къпя днес, може да останем тук до седем и пак няма да изпусна „Рицарят ездач“ — обясних.
Леля Джо изгаси фаса си отстрани на надгробния камък на Татко, после го пусна в тенекиената кутийка, която държеше в джоба на избелялата си сервитьорска престилка. Обикновено хвърляше в тревата изпушените цигари… но не и тук, не и на гробището, до гроба на Мама. Извади още една, запали я и издиша поредното облаче дим.
— Добре, без къпане днес, но утре непременно те искам в банята. Разбрахме ли се.
— Да.
— Значи оставаме още един час. Какво пише тук, Джак? Можеш ли да го прочетеш?
— Знаеш, че мога.
— Кажи тогава какво пише.
— Караш ме да го чета всяка година.
— Какво пише, Джак? — Тя почука със запалката по надгробната плоча на Мама. — Чети.
Завъртях очи:
— „Кейтлин Гарджъри2 Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра.“
— Скъпата ми малка сестричка. Надписът трябваше да продължава: „… убита от зъл мъж, който с къркане се докара до съседния гроб, като я замъкна със себе си, за да не е сам.“
— Татко не пиеше.
— Пиеше, и то доста.
Самата Леля Джо обичаше да си пийва. Главно вино. Леля Джо предполагаше, че всички си пийват. Дори Татко да е пиел, никога не го бях виждал. Мама пиеше — не много обаче, не и като Леля Джо.
На надгробния камък на Татко бяха изписани само имената му, рождената дата и датата на смъртта му. Ако бяха оставили на Леля Джо, на гроба му изобщо нямаше да има плоча. За щастие Леля Джо нямаше думата: мъжете от железарията, където работеше Татко, събраха пари и платиха и за двете. Родителите ми нямаха отделени пари за погребение. И двата камъка бяха издялани от черен гранит. Онзи на Мама блестеше — Леля Джо го излъска старателно, когато дойдохме. Камъкът на Татко бе покрит със слой прахоляк и мръсотия. По-късно щях да дойда и да го почистя, за да засияе като на Мама.
Бях на четири, когато починаха. Тогава закръглените надгробия се извисяваха доста над главата ми. Сега обаче бях с трийсетина сантиметра по-висок. Изправих се и пригладих джинсите си върху кокалестите си колене.
— Къде отиваш?
— Искам да се поразходя.
Леля Джо се намръщи:
— Редно е да стоиш тук и да си поговориш с майка си. Сигурна съм, че ще иска да чуе всичко, случило се през изминалата година.
Прибелих очи отново и докоснах надгробния камък на Мама.
— Мамо, вече съм на осем. Нямам приятели, понеже повечето деца са тъпи. Леля Джо все още не ми дава да ям шоколадови бисквитки за закуска. Училището е голяма скука. Ще ти докладвам отново следващата година, а ако нещо се промени по въпроса с бисквитките — може и по-рано.
Леля Джо махна с цигарата:
— Върви. Само не се отдалечавай много.
Хвърлих бърз поглед към надгробната плоча на Татко. Щях да се върна и да си поговоря с него. Докато Леля Джо слушаше, не можех да разговарям с него.
Грабнах радиото, издърпах антената докрай, увеличих звука и тръгнах по малкото хълмче към останалата част от гробището, като държах малката кутийка пред себе си.
Мама и Татко бяха погребани в южния край на гробището, под клоните на кленово дърво. По това време на годината листата му бяха яркочервени като пожарникарски камион.
Статичният шум от радиото заглъхна за миг и ми се стори, че дочух Елтън Джон, но после отново се разнесе пращене. Стигнах до върха на хълмчето и завих рязко наляво, като внимавах да стъпвам само върху каменистата пътека, а не върху гробовете от двете ѝ страни.
Когато стигнах до гробниците, спрях. Бяха подредени в две стройни редици, между които минаваше пътечката.
В Питсбърг имаше много гробища. Това, в което се намирах — „Ол Сейнтс Холоу“ — беше едно от най-големите.
Гробниците.
Не ми се нравеха особено.
Когато минавахме с кола покрай гробище, Леля Джо винаги казваше, че човек трябва да притаи дъх, за да не го открият духовете на мъртвите. Не ми беше особено ясно защо правилото не важеше за случаите, когато си вътре в гробището. Но ако би трябвало да важи някъде, със сигурност беше около гробниците. Въздухът тук бе застинал неподвижно. Представих си как мъртвите надзъртат през пукнатините в камъните, протягат костеливи ръце, готови да се вкопчат и да издърпат нищо неподозиращите малки момченца, да ги завлекат във вътрешността на тези нисички постройки, откъдето никога нямаше да излязат.
Поех си дълбоко въздух, прегърнах радиото и се затичах по пътеката между гробниците, като едва не се спънах, когато от високоговорителя гръмна гласът на Стив Пери.
2
Гарджъри е фамилното име на сестрата на главния герой от „Големите надежди“ на Дикенс — госпожа Джо Гарджъри. — Бел.прев.