— Беше корава жена.
— И каза, че те е отгледала?
— С двете си ръце, да. Напълно сама.
— След като твоите мама и татко са починали?
Кимнах.
Той седна на меката трева и се облегна на надгробната плоча вляво.
— Това твоята майка ли е?
В буквите бе прорасъл малко мъх. Бяхме го пропуснали, когато дойдохме. Изчегъртах го с нокът.
— „Кейтлин Гарджъри Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра“.
— А това е татко ти?
Надгробният му камък беше чист. Във вазата бе потопена свежа жълта роза. Кимнах.
— Дядо ти.
Прочете го на глас, без да се налага да го подканям. Добро момче беше. Когато приключи, погледна към плочата вляво от тази на баща ми.
— Кой е Ейбъл Маг… уич?
— Ейбъл Магуич.
— Ейбъл Магуич — повтори. — Кой е той?
— И той е мой баща.
— Имаш двама татковци?
Замислих се за миг. Бях се опитал да му го обясня миналата година и се бях пооплел. Беше задавал въпроси близо седмица, преди интересът му да избледнее. Тогава беше на шест, сега — на седем. Толкова отдавна. Този път изрекох фразата, която бях подготвил предварително, докато карахме насам:
— Имах само един татко, но той живя два пъти.
— Значи затова има два гроба?
— Да. По един за всеки живот.
Това очевидно го удовлетвори:
— Еха, тогава значи котките заемат доста място в гробищата за домашни любимци.
— Определено.
Винаги щеше да има и следваща година.
Баща ми, Едуард Тач, почина за втори път на 20 юли 2006 година — преди четири години. Осем години след събитията в „Пещта на Кери“. Беше само на 48. Краят дойде бързо, както обикновено, но смъртта му се проточи цели осем години.
Отначало започна да забравя.
Дълбоко съжалявам за онази първа година, понеже тогава не правехме нищо друго, освен да се караме. Питах го за автомобилната катастрофа, отнела живота на майка ми, и за събитията, последвали веднага след това, а той отговаряше завоалирано, като по този начин само предизвикваше нови и нови въпроси. После открих, че дори тези кратки отговори са доста изменчиви. Първоначално ми каза, че се е крил в Калифорния почти цяла година, след като избягал от Пенсилвания, но после, когато го питах отново, каза, че бил в Джорджия. Питах го за тестовете, на които са ме подлагали „Чартър“ като дете, и той каза, че не може да си спомни нищо по-различно от онова, което вече знаех. Година по-късно не помнеше вече и тези събития. Улових се, че му напомням, че го подтиквам да си спомни.
Според докторите бил рано развил се Алцхаймер.
Тогава си мислех, че се преструва, и това доведе до още нови и нови кавги и конфронтации. После обаче една сутрин го видях пред огледалото. Мъчеше се да завърже вратовръзката си. Наблюдавах го поне пет минути — как я увива около врата си, минава през около половината процес, след което я маха и започва отначало. Когато видя, че стоя на вратата, ме помоли да извикам майка ми. Каза, че обикновено тя му я връзвала. Случи се през май 2000 година. Беше само на четиресет и две. Докторите проведоха серия тестове и установиха наличието на сериозни генетични мутации в три от гените му — APP, PSEN 1 и PSEN 2. Мутация в дори само един от трите би могла да доведе до ранен Алцхаймер. Мутации във всичките три се случвали твърде рядко. И двамата знаехме много добре каква е причината, но не казахме на лекаря нищо относно „Чартър“ и ваксината. Вместо това си взехме брошури и списък с препоръчваната литература по въпроса и се прибрахме вкъщи. Беше се преместил в стария ми апартамент на Брентууд. Бях доволен, че някой живее там.
Започна да ме нарича Пип. Отначало си мислех, че е чул Стела да използва това име, но после си спомних за пликовете с пари, които получавах всеки месец. На всеки пишеше „Пип“. Сетих се за екземпляра от „Големите надежди“, който ми бе оставил в ковчега си. Осъзнах, че пликовете са били поредната следа, която би трябвало да привлече вниманието ми върху книгата, когато я открих. Баща ми се отъждествяваше с Ейбъл Магуич, благодетеля на Пип от романа. Веднъж го попитах, но той само се усмихна.
Два месеца след като го диагностицираха, баща ми спря да говори. Седмица след това престана и да става от леглото си. Нямах друг избор, освен да го настаня в специализирано заведение, където можеха да наблюдават състоянието му и да се грижат за него ежедневно. Прекара последните шест години от живота си в хосписа „Кловърдейл“ в Монроувил, Пенсилвания. Посещавах го често и винаги го откривах на едно и също място — седнал в инвалидната си количка до големия прозорец, откъдето наблюдаваше западната морава и езерцето с патиците.