Сестрите казаха, че преди да почине, никога не бил изричал и дума, докато бил буден, но насън често мърморел нещо неразбираемо. Успели да доловят само някакво име — Дейвид Пикфорд. Когато ме попитаха дали означава нещо за мен, им отвърнах: „Не.“
Баща ми умря за втори път до любимия си прозорец. Бях благодарен. Исках да се примири с онова, което бе сторил. Исках да му простя и му казах, че съм му простил. Открих, че е по-лесно да убедя него, отколкото себе си.
Преди болестта да го неутрализира напълно, баща ми бе прехвърлил имуществото си на мое име. С помощта на Матео най-сетне успях да повдигна напълно завесата на финансовата страна на нещата. Без да навлизам в подробности, тъй като темата все още е болезнена за мен, ще кажа, че открихме, че баща ми е получавал по десет хиляди долара всеки месец — от месеца след смъртта на майка ми чак до средата на 1996 година, около две години след като Пикфорд „разчисти“ „Чартър“. Беше оставил доста от служителите в компанията на автопилот и някой от счетоводството се бе погрижил баща ми да получава плащанията си дори след касапницата там.
Нещо в мен искаше да продължа да мразя баща си и предполагам, че малцина биха ме упрекнали, но за трийсетте и няколко години, през които бях на този свят, научих, че животът е прекалено кратък и прекалено крехък, за да таиш омраза в сърцето си. Тя изяжда душата ти отвътре. Обгаря те, но не точно. Казах си, че той е взел решение, което навремето му се е струвало правилно. Не трябва да бъде търсена вина у човек, който е направил необходимото, за да се погрижи за семейството си, а у онези, които не опитват. Баща ми поне бе опитал. Бе рискувал да си навлече гнева на „Чартър“ всеки месец, когато ми пращаше пари по Проповедника.
Баща ми бе инвестирал финансите си мъдро и когато почина, наследството му се оценяваше на почти шест милиона долара. Дарих всичко на фондации, търсещи лечение за Алцхаймер. Нямах нужда от парите му.
И до ден днешен нямаме доказателство, че смъртта на баща ми е била следствие на ваксината. Ками и Проповедника нямат никакви симптоми на заболяването. Със Стела ги наблюдаваме внимателно, когато сме заедно. Сигурен съм, че и Дарби ги наблюдава.
През есента на 1999 година — около година след събитията в „Пещта на Кери“ — отново постъпих в колеж. Не се върнах в Държавния университет в Пенсилвания — спомените бяха прекалено силни. Вместо това се дипломирах в „Карнеги Мелън“. Научих се отново да харесвам рисуването. Направих няколко изложби, на които идваха главно приятели и роднини. Ако се озовете в кабинета на лекар или в банков офис някъде около Питсбърг, загледайте се в картините по стените — може да откриете „Дж. Тач“, надраскано долу вдясно на някоя от тях. Или „Пип“ на други.
В деня, в който получих дипломата си от „Карнеги Мелън“, Деуит Матео и Тес бяха сред публиката. Адвокатът ми беше в екстаз. Каза ми, че макар инструкциите на Леля Джо да били да посещавам Държавния университет в Пенсилвания, никъде не се споменавало изрично, че трябва да се дипломирам там. Достатъчна вратичка, за да размрази банковата сметка на фонда и да ми предостави достъп до средствата, които леля ми бе завещала. Никой не възрази, така че онази година станах богаташ.
Използвах част от средствата, за да купя малка ферма в близост до щатския парк „Морейн“, където живеем и до днес.
— Може ли да тръгваме вече? Гладен съм.
— След малко, Далтън. Само да спрем за кратко на още едно място.
— О, добре.
Избрах името Далтън, понеже знаех колко кисел ще бъде чичо му Проповедника. И до ден днешен продължава да мрази истинското си име.
Не бях го виждал почти година. След събитията в „Пещта на Кери“ през 1998 година се навърташе наоколо няколко дни. След това една сутрин черният „Понтиак GTO“ изчезна. Без бележка, без адрес. Постоянно казваше, че е номад и не е в кръвта му да се установява на едно място. Завърна се към старите си дела. Ако ме бяхте попитали като дете дали изобщо бих нарекъл наемен убиец мой приятел, вероятно щях да кажа „Ама разбира се“, понеже кое малко момче не иска наемен убиец за приятел? Винаги бях смятал — и ще продължавам да смятам — Проповедника за мой ангел пазител. Крилата му може и да са поизцапани, но дълбоко в него се крие добър човек. Всеки път, когато забелязвах бял джип в огледалото за обратно виждане, се успокоявах с факта, че някъде по света съществува и един черен „Понтиак GTO“ и по този начин запазва баланса на силите във вселената.
— Сгъни одеялото, а аз ще прибера храната и радиото.
Далтън се намръщи:
— Защо изобщо продължаваш да мъкнеш това нещо тук? Никога не работи. Следващата година трябва да донесем айпод.