Ако не ѝ бях дал документацията, която баща ми бе отмъкнал от „Чартър“, нямаше да остане нито едно доказателство за извършеното от тях. Когато Стак се възстанови, двамата дълго сглобяваха цялостната картина и щом приключиха, знаеха всичко за ваксината, за възрастните, които бяха инжектирани, за децата, които се бяха родили, и как „Чартър“ експлоатираше или избиваше замесените.
Фогел махна „Стената на чудатостите“ малко след това. Пред колегите си обяви, че спира да следи въпросните случаи. Информацията бързо бе забравена, тъй като текущите разследвания не спираха да се трупат. На следващия 8 август малцина се сетиха да я попитат какво става. След година вече никой не помнеше.
Никога не ми каза къде е скрила доказателствата. Само подметна, че са на сигурно място. Някъде, където да има достъп до тях, в случай че се наложи.
— Колко е пораснал само! — засия Фогел, загледана в Далтън.
— Аха, растат — съгласих се аз. — А вие как сте?
— Добре. — Тя бръкна в джоба си и извади значката си. — Вече съм лейтенант.
— Честито. Радвам се за вас.
Думите ми не прозвучаха толкова ентусиазирано, колкото възнамерявах. Опитах да се реванширам с широка усмивка. Сигурно съм изглеждал като идиот.
В ръката си държеше сребриста манерка. Видя, че се взирам в нея, и лицето ѝ пламна:
— Уиски. Изливам го върху гроба му. Малко старомодно е, знам, но той е бил старомоден още когато полицейските доклади са се пишели на газени лампи. — Тя се поколеба, след което протегна манерката към мен: — Искаш ли глътка?
Поклатих глава:
— Не съм близвал от дванайсет години.
Това явно я изненада.
— Наистина ли? Чудесно! Радвам се за теб.
Пъхна манерката в джоба си и кимна към главния вход:
— Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме отново. Трябва да вечеряме заедно някой път. Или нещо от този род.
— Ще ми бъде приятно.
Нямаше да го направим обаче. Знаех го със сигурност. Наблюдавах я как крачи по хълма и изчезва в далечината. Извърнах се към Далтън:
— Да тръгваме, друже.
Той метна още едно камъче и хвана ръката ми.
Изкачихме се по хълмчето, покрай гробниците, чак до края на гробището. Когато пейката изникна пред очите ми, видях малкото момиченце, седнало върху нея, дългата ѝ кестенява коса, най-прекрасните тъмни очи, книгата в скута ѝ. Когато ме забеляза, грейна:
— Тате!
Скочи, затича се към мен и обгърна краката ми с ръчички.
От срещуположната страна на пейката майка ѝ ме погледна.
Усмихна се.
Стела някак си ставаше все по-красива с течение на времето и на сърцето ми никога не му омръзваше да трепва при вида ѝ.
И тя държеше книга. Обърна я така, че да видя корицата.
— Направо е приказно!
Заглавието бе „Проблясък в окото на Дявола“. Авторът — Дарби Брадъртън.
Дарби никога не проговори, но въпреки това откри своя глас. Беше само на двайсет години, а вече издаваше втория си бестселър. Ками ни се бе обадила миналата седмица, за да ни съобщи добрите новини.
Стела се приближи. Бялата ѝ рокля се вееше под милувките на лекия летен ветрец. Времето нямаше как да бъде по-съвършено.
Тя разроши косата на Далтън и ме целуна. Между устните ни все едно прелетя искра.
— Забавлявахте ли се, момчета?
— Чудесно бе да се видим с всички. Ами вие?
Тя коленичи и погали дъщеря ни по бузата.
— Клара изчете „Паяжината на Шарлот“ за не знам кой път, след което се зае да издири по една дума във всяка една паяжина в онези гробници.
Усмихнах се на Клара:
— И какво откри?
— Че питсбъргските паяци са тъпи. Не могат да пишат.
Нито едно от децата ни не бе проявило някаква способност, дарба, проклятие или нещо свръхестествено. Нищо по-различно от присъщото за шестгодишно момиче и седемгодишно момче. Но ако кажа, че не ги наблюдавахме под лупа всеки Божи ден, ще излъжа. Мисля, че и двамата със Стела знаехме, че рано или късно нещо ще се случи и се подготвяхме за него, каквото и да беше.