— Защо не съм те виждал в училище?
— Не ходя на училище. Учителите ми идват при мен. Общо шестима — всеки предмет, за който може да се сетиш. Казват ми, че съм много умна, може би дори надарена, и да ходя на училище заедно с останалите, ще е загуба на време.
— Богата ли си?
— Живея в огромна къща — почти цял замък. Имаме прислуга, която се грижи за нас денонощно. Не ми липсва нищо. Прекарвам свободното си време в пътешествия по света, посещавам една екзотична страна след друга, изучавам хората, местата и културата. Това ли искаш да чуеш?
Свих рамене.
— Ако е истината — да.
— Истината е.
— Добре.
Тя се заигра с края на едната си ръкавица.
— Защо ги носиш?
— Студено е.
— Не е чак толкова студено. Миналия път беше дори още по-топло, а ти пак беше с тях.
— Може пък да ги харесвам.
Тя пъхна пръст в дясната и я подръпна. Пръстите ѝ бяха дълги и фини.
— Стела. — Жената с бялата коса я изгледа гневно и пристъпи по-близо.
Стела бързо нахлузи ръкавицата обратно.
— Просто ги харесвам. Точка по въпроса.
Тя подпъхна ръце под бедрата си.
— Защо точно днес? Защо точно тази пейка?
— Толкова много въпроси…
— Бях тук неведнъж, а теб те нямаше. Днес обаче си тук. 8 август. Точно една година от последния път. Защо?
На устните ѝ се прокрадна усмивка.
— Да не би да си ме търсил?
— Не. Аз… просто живея наблизо. И често идвам да видя гробовете на родителите си. Това е.
— Звучиш изнервено, Джак. Изнервям ли те?
— Не — отсякох аз, като се надявах руменината по страните ми да е изчезнала.
Тя вдигна дълбоките си кафяви очи и ги впи в моите.
— Родителите ти са починали на осми август? Кимнах.
Тя се облегна назад на пейката, загледана в небето.
— Странно как понякога в света се случват подобни съвпадения.
— Леля Джо казва, че не съществува такова нещо като съвпадения.
— Тя тук с теб ли е? Тази твоя Леля Джо.
Кимнах отново.
— На гробовете на родителите ми е. Идваме всяка година.
— Значи може би ще те видя отново.
— Тръгваш ли си? Но ти току-що…
— Стела. — Пак беше жената с бялата коса.
Стела присви очи и се намести по-удобно на скамейката.
— Не още. Имам един час.
Стори ми се, че го каза не толкова заради мен, колкото да достигне до ушите на двете жени, понеже гласът ѝ се извиси доста повече от необходимото, ако говореше на мен.
Забелязах някакво размърдване на задната седалка на джипа.
Мъж. Не — момче.
— Кой е този?
Стела проследи погледа ми и се намръщи.
— Дейвид Пикфорд.
— Кой е той?
— Никой.
— На колко години е?
— Важно ли е в случая?
— Просто се чудя. Тя сви рамене.
— Девет или десет, мисля. На нашите години.
— Той… маска ли носи?
Ръката ѝ с ръкавицата се пресегна към книжката ми с комикси и заразлиства страниците.
— Забрави за него. Разкажи ми за твоите костенурки. Усмихнах се и ѝ разказах. Момчето ни наблюдаваше от джипа. Двете жени също.
Нямаше да видя момчето още цели тринайсет години. И дори това се оказа прекалено скоро.
— Това не е „Американски шлем“3 — казах, като се взирах в чинията, която г-н Крендал бе сложил пред Мен. Денят на благодарността бе преди десет дни. Леля Джо взимаше колкото се може повече двойни смени, за да насъбере достатъчно пари за истинска вечеря с пуйка. С други думи, известно време трябва да забравя за пица-та. Беше ми спряла и джобните. Не беше проблем. Бях спестил сто четиресет и един долара. Тъй като Леля Джо отказваше да ги вземе, ги дадох на хазяина, г-н Триано, да купи пуйка, за да я изненадаме.
Елдън Крендал, собственик и единствен готвач в „Закусвалнята на Крендал“ се придържаше към определена политика. Позволяваше на служителите си да ядат безплатно, но само в случай че не си поръчваха от менюто, а дояждаха излишъците, преди да изтече срокът им на годност.
Преди няколко седмици, когато Леля Джо беше попитала дали може да споделя безплатния си обяд с мен, Крендал избърса дебелите си като наденички пръсти в някога бялата си престилка и коленичи пред мен.
— Този младеж е твърде малък. Твърде дребен за… на колко каза, че е? Осем години? Не беше кой знае колко висок — само около два-три сантиметра над Леля Джо. Обаче беше доста едър. Предполагах, че по цял ден дъвче нещо в кухнята, иначе не би бил в състояние да поддържа подобни размери. Сигурно тежеше поне 140 килограма. Напомняше ми за отпуснат и нашишкавял „Мистър Пропър“ от рекламите, остарял с двайсетина години. На главата си нямаше и косъм. Веднъж го чух да казва, че му било писнало да носи мрежич-ка за коса, докато готви, затова се обръснал. Леля Джо казваше, че на косата му ѝ е писнало от него и го е зарязала да се оправя както може. Имаше много заразителна усмивка. Не мога да си спомня миг, когато да не се усмихваше. Дори когато крещеше от кухнята, беше ухилен.
3
„A11-American Slam“ е ястие, предлагано от веригата закусвални „Дени’с“, от бъркани яйца, сирене „чедър“, бекон, наденички, пържени картофи и хляб по избор. — Бел.прев.