— Какво правиш, Корети? — попитах го аз.
— Не виждаш ли? — отвърна ми той, като простираше ръце да поеме товара, и добави: — Приповтарям си урока.
Аз се засмях. Но той говореше сериозно и като грабна наръча дърва, започна да си приповтаря, като подтичваше:
— Наричат се… да го вземат дяволите тоя глагол… те се менят по число… по число и лице…
И после, като стовари дървата и ги нареди, продължи:
— По време… по време, за което се отнася действието…
И като се връщаше към колата да вземе друг наръч дърва, добави:
— … според начина, по който действието е изразено.
Това беше урокът ни по граматика за следния ден.
— Какво да правя — каза ми той, — използувам времето. Баща ми отиде с чирака по работа. Майка ми е болна. Аз трябва да разтоварвам, И през това време си приповтарям урока по граматика. Днешният урок е труден. Не мога да го натъпча в главата си.
След това той се обърна към коларя:
— Баща ми каза, че ще бъде тук в седем часа и ще ви плати.
Колата потегли.
— Ела за малко в дюкяна — каза ми Корети.
Влязох. Дюкянът представляваше една голяма стая, пълна с купчини дърва и връзки подпалки, с една теглилка настрана.
— Днешният ден е ден на усилена работа, уверявам те — подзе Корети; — трябва да върша работата с прекъсвания. Тъкмо пишех предлозите, ето че дойдоха купувачи. Седнах отново да пиша, ето че дойде колата. Тая заран ходих два пъти на пазара на дърва на площад „Венеция“. Не усещам вече краката си и ръцете ми са подути. Щях да загазя, ако имахме да рисуваме!
Като разправяше това, той смиташе сухите листа и клечките, които бяха нападали по пода.
— Но къде си пишеш упражненията? — запитах Корети.
— Разбира се, не тук — отвърна той; — ела да видиш.
И той ме заведе в една малка стая зад дюкяна, която служи за кухня и за трапезария. В един ъгъл имаше маса, а върху нея учебници и тетрадки със започната писмена работа.
— Тъкмо бях се спрял на втория отговор — каза той — от кожа се правят обувки, ремъци… сега ще прибавя куфари.
И като взе писалката, започна да пише с хубавия си почерк.
— Няма ли никой? — извика женски глас в тоя миг от дюкяна.
Беше една жена, дошла да си купи подпалки.
— Идвам — отвърна Корети, изскочи отвъд, претегли подпалките, взе парите, затича се в ъгъла да отбележи в един тефтер продажбата и като се върна при своята работа, каза:
Да видим дали ще успея да си завърша изречението.
И написа: пътнически чанти и войнишки раници.
— Ах, моето нещастно кафе изкипя! — извика той изведнъж и отърча до печката да махне кафеничето от огъня.
— Кафето е за мама — каза той, — трябваше да се науча да го правя добре. Почакай, ще й го занесем заедно. Ще й бъде приятно да те види. От седем дена е на легло… Дявол да го вземе! Винаги си опарвам пръстите с това кафениче! Какво трябва да прибавя след войнишките раници? Трябва да се прибави още нещо, а не се сещам. Ела при мама.
Той отвори една врата, влязохме в друга малка стая. В едно голямо легло лежеше майката на Корети с бяла кърпа около главата.
— Ето кафето, мамо — каза Корети, като й подаваше чашата. — Този е мой другар от училище.
— А, отлично момче! — възкликна жената; — идвате да посетите болните, нали?
През това време Корети натъкмяваше възглавниците зад рамената на майка си, подреждаше завивките на леглото, подкладе огъня и изгони котката от скрина.
— Трябва ли ти нещо друго, мамо? — запита я той, прибра чашата. — Изпи ли двете лъжички сироп? Когато го свършиш, ще изтичам до аптекаря. Дървата са разтоварени. В четири часа ще сложа месото на огъня, както ми каза, и когато мине продавачката на масло, ще й дам осемте петачета. Всичко ще мине добре, не се безпокой.
— Благодаря, сине — отвърна жената. — Клетият ми син, той се грижи за всичко!
Тя ми предложи парче захар, а после Корети ми показа портрета на баща си с войнишки дрехи, с орден за храброст, който той получил през войната в 1866 година в квадрата на княз Умберто; същото лице на сина, с такива живи очи и с такава весела усмивка.
Върнахме се в кухнята.
— Сетих се! — каза Корети и прибави в тетрадката: Правят се още и конски хамути. — Останалото ще направя довечера, ще стоя до късно. Щастлив си, че разполагаш с всичкото си време и можеш и да се разхождаш!
И все тъй весел и чевръст, влезе отново в дюкяна, започна да слага дървата на магарето и да ги реже на две, като казваше:
— Това е гимнастика! Не прилича на оная в училище, дето си изопваме ръцете напред, Искам, като се върне баща ми в къщи, да завари всичките тия дърва нарязани Той ще остане доволен. Лошото е, че след като съм рязал дърва, не пиша добре: т-то ми и л-то ми приличат на змии, както казва учителят. Но какво да правя? Ще му кажа, че е трябвало да работя с ръцете си. Най-важното е мама да оздравее по-скоро. Днес тя е по-добре, слава богу. Граматиката ще науча утре рано, когато пеят петлите. О, ето колата с дънерите! На работа!