Една кола с дънери спря пред дюкяна. Корети изтича вън да поговори с коларя, след това се върна.
— Вече не мога да ти правя компания — каза ми той. — Довиждане до утре. Добре стори, че дойде да ме видиш. Приятна разходка! Щастлив си ти!
И като ми стисна ръката, отърча да поеме първия дънер и започна бързо да снове между колата и дюкяна, със свежо като роза лице, все така пъргав — да ти е драго да го гледаш.
„Щастлив си ти!“ — ми каза той. Ах, не, Корети, не: ти си по-щастлив от мене, защото учиш и освен това работиш, защото си по-полезен на баща си и майка си, защото си по-добър, сто пъти по-добър и по-способен от мене, мили ми другарю!
Директорът
Корети беше доволен от тая заран, защото за асистент на месечния ни изпит беше дошъл миналогодишният му учител от втори клас Коати. Той е едър мъж, с голяма къдрава коса, с голяма черна брада, с големи тъмни очи и с гръмлив глас. Той постоянно заплашва децата, че ще ги направи на парчета и че ще ги хване за яката и ще ги замъкне в полицията и прави какви ли не страшни муцуни; ала не наказва никога никого, дори винаги се усмихва под мустак, без да забележат другите. Учителите с Коати са осем, включително един дребен заместник без брада, който изглежда като момче. Един от учителите, тоя на четвърти клас, е куц, увит във вълнено шалче, винаги страдащ от болки. Тия болки той добил, като бил селски учител в едно влажно училище, от стените на което капела вода. Другият учител на четвърти клас е стар, съвсем побелял. По-рано той бил учител на слепите. Има един друг, добре облечен, с очила, с руси мустаци, когото наричат Адвокатчето, защото, като учителствувал, следвал за адвокат и получил диплом, дори написал една книга, в която учел как се пишат писма. Ала учителят ни по гимнастика е същински войник. Той е бил с Гарибалди и има на врата си белег от рана, причинена от сабя; ранили го при Милацо.
Директорът е висок, плешив, със златни очила, с посивяла брада, която стига до гърдите му, облечен в черно и копчетата му винаги са закопчани до под брадичката му. Той се държи с учениците много добре. Когато повика някои, за да им направи бележка, те влизат в стаята му разтреперани. Той не им се кара, а ги хваща за ръце и започва да им разправя, че не бивало да правят така, че трябвало да се разкаят и да обещаят да бъдат добри. При това той им говори толкова учтиво и толкова сладък глас, че всички излизат от стаята му със зачервени очи, повече засрамени, отколкото ако беше ги наказал.
Клетият директор! Той е винаги пръв на поста си. Сутрин причаква учениците и изслушва родителите им. Когато пък учителите вече се отправят към домовете си, той се върти още около училището, за да види да не би учениците да се пъхат под файтоните или да се потриват по улиците и да играят или да пълнят чантите с пясък и камъни. И всеки път, щом се покаже на някой ъгъл, висок и черен, учениците се разбягват на всички страни, като зарязват играта на перца и билярдни топки, а той ги заплашва отдалече с показалеца си, любезен и тъжен.
Майка ми казва, че никой не го е видял да се засмее след смъртта на сина му, който бил доброволец във войската. Той държи винаги портрета му пред очите си на масичката в дирекцията. След това нещастие той искал да си отиде; дори направил заявление до общината и го държал винаги на масичката си, като отлагал всеки ден да го изпрати, защото му било мъчно да остави децата. Но завчера изглежда се бил решил и баща ми, който бил при него в дирекцията, му казал:
— Колко е жалко, че си отивате, господин директоре! В това време влязъл един човек да запише едно момче, което идвало от друго училище в нашето поради смяна на жилището си. Като видял това момче, директорът се учудил, погледал го известно време, погледал и портрета, който държи на масата си, след това започнал да гледа пак момчето, като го привлякъл към себе си и го накарал да си дигне главата. Това момче приличало извънредно много на покойния му син.
— Добре — казал директорът, записал го, сбогувал се с бащата и останал замислен.
— Колко е жалко, че си отивате! — повторил баща ми.
Тогава директорът взел своето заявление за оставка, скъсал го на две и казал:
— Оставам!
Войниците
Неговият син, когато умрял, бил доброволец във войската, затова директорът, когато излезем от училище, винаги отива на булеварда да гледа войниците, като минават. Вчера минаваше един пехотен полк и петдесет ученика започнаха да скачат около музикантите, като пееха и удряха с линиите си върху чантите си. Ние — една група, стояхме на плочника и гледахме: Гароне, пристегнат в много тесните си дрехи, който ядеше един голям комат хляб, хубаво облеченият Вотини, който постоянно си махва косъмчетата от дрехите, Прекоси, синът на ковача, с бащиното си палто, Калабрийчето, Зидарчето, Кроси с червената си глава, Франти с нахалното си лице, а също и Робети, синът на артилерийския капитан, който спаси едно дете от омнибуса и сега ходи с патерици.