— Господин директоре, има ли в класа на сина ми ученик, който се казва Гароне?
— Има — отвърна директорът.
— Ще имате ли добрината да го повикате за малко тук, тъй като имам да му кажа нещо?
Директорът извика прислужника и го прати в класа и след една минута Гароне се показа на вратата с голямата си, ниско подстригана глава, учуден. Щом го видя, жената се спусна към него, отпусна ръцете си върху рамената му и започна да го целува по лицето, като му казваше:
— Значи ти си Гароне, приятелят на сина ми, закрилникът на нещастното ми дете, ти си, мило, отлично момче!
После тя претърси бързо джобовете и чантата си и като не намери нищо, отвърза от шията си една верижка с кръстче, сложи я на врата на Гароне под вратовръзката и му каза:
— Вземи я, носи я, мило момче, за спомен от майката на Нели, която ти благодари и те благославя.
Първият в класа
Гароне спечели любовта на всички ни, а Дероси възхищението ни. Дероси взе първа награда, ще бъде пръв и тая година, никой не може да му съперничи, всички признават превъзходството му по всички предмети. Той е пръв по смятане, по граматика, по свободно съчинение, по рисуване. Той схваща бързо всичко, има чудесна памет, успява във всичко без усилие, ученето за него сякаш е играчка. Вчера учителят му каза:
— Бог те е надарил с големи способности; гледай само да не ги похабиш.
Освен това той е едър, красив, с руси къдрави коси и е толкова пъргав, че като се подпре само на едната си ръка, прескача чина. Той знае вече и да се фехтова. Дванайсетгодишен е, син е на търговец, облечен е винаги в синьо с позлатени копчета, винаги е жив, весел и учтив с всички. През време на изпит помага на всички и никой не е дръзнал да прояви към него грубост или да му каже лоша дума. Само Нобис и Франти го гледат накриво, а в очите на Вотини се чете завист; ала той дори не забелязва това. Всички му се усмихват и го хващат за ръката, когато той обикаля из класа да прибира любезно писмените работи. Той подарява на другарите си илюстровани вестници, рисунки, всичко, което му подарят в къщи; за Калабрийчето направи една малка географска карта на Калабрия. И всичко раздава с усмивка на уста, без да му мисли много и без да проявява предпочитание към някого. Невъзможно е да не му завиждаш и да не се чувствуваш във всичко по-долу от него. Ах, и аз като Вотини му завиждам. И изпитвам горчивина, почти яд към него, когато се мъча да си науча уроците и си мисля, че по това време той вече много добре и без усилие ги е приготвил. Но после, когато отида на училище и го видя толкова хубав, засмян, тържествуващ, като го чуя колко свободно и уверено отговаря на въпросите на учителя, като видя колко е учтив и колко го обичат всички, тогава всяка горчивина, всеки яд изчезва от сърцето ми и започвам да се срамувам, че съм изпитвал такива чувства. Тогава ми се иска да бъда винаги близо до него, иска ми се да мога да уча все с него. Неговото присъствие, неговият глас ми вдъхват смелост, желание за работа, веселост, радост.
Учителят му даде да препише месечния разказ, който ще ни прочете утре. Разказът носи заглавието: Малкият ломбардски наблюдател. Дероси го преписваше тая сутрин и беше развълнуван от героичното дело, лицето му беше пламнало, очите му просълзени и устните му трепереха.
Аз го гледах.
Колко красив и благороден беше той! С какво удоволствие бих му казал в лицето открито.
— Дероси, ти струваш във всичко повече от мене! В сравнение с мене ти си мъж! Аз те уважавам и ти се възхищавам!
Малкият ломбардски наблюдател
Месечен разказ
В 1859 година, през време на войната за освобождението на Ломбардия, няколко дни след сражението при Солферино и Сан Мартино, спечелено от французите и италианците против австрийците, в една хубава юнска утрин един малък кавалерийски отряд от Салуцо се движеше бавно по една самотна пътека към врага, като разузнаваше внимателно местността. Отрядът се предвождаше от един офицер и един подофицер и всички гледаха далече пред себе си с втренчени очи, смълчани, готови всеки миг да съзрат, че се белеят между дърветата униформите на неприятелите от предните постове. Така стигнаха до една селска къщичка, заобиколена от ясени. Пред нея стоеше само̀ едно дванайсетгодишно момче, което дялаше с нож един малък клон, за да си направи от него тояжка. От един прозорец на къщата висеше широко трицветно знаме. Вътре нямаше никой. Селяните, които бяха спуснали навън знамето, бяха избягали от страх пред австрийците.