Щом видя кавалеристите, момчето захвърли тоягата и сне шапката си. То беше хубаво момче, със смело лице, с големи сини очи и с руси, дълги коси. Беше по риза, разгърдено.
— Какво правиш тук? — запита го офицерът, като спря коня си. — Защо, не си избягал със семейството си?
— Аз нямам семейство — отвърна момчето. — Аз съм подхвърлено дете. Работя по малко на всички. Останах тук, за да видя войната.
— Видя ли да минават австрийци?
— От три дена не съм виждал.
Офицерът се позамисли; след това скочи от коня, остави войниците, извърнати към неприятеля, влезе в къщата и се качи на покрива. Къщата беше ниска, от покрива се виждаше само малка част от местността. „Трябва да се качим на дърветата“ — каза си офицерът и слезе.
Точно пред гумното се издигаше един много висок и тънък ясен, чийто връх се люлееше в синевата. Офицерът се замисли, погледна дървото, погледна войниците и след това изведнъж се обърна към момчето:
— Виждаш ли добре?
— Аз ли? — отвърна момчето. — Аз мога на една миля да видя врабче.
— Ще се качиш ли на върха на това дърво?
— На върха на това дърво ли? За половин минута ще се изкача.
— И ще можеш ли да ми кажеш какво виждаш оттам, има ли на оная страна австрийски войници, облаци прах, пушки да лъщят, коне?
— Разбира се, че ще мога.
— Какво искаш за тая услуга?
— Какво искам ли? — каза момчето усмихнато. — Нищо. Хубава работа! И после… ако беше за германците, за нищо на света. Но за нашите… Аз съм ломбардец.
— Добре. Качвай се.
— Ей сега, да си изуя обущата.
То си изу обущата, стегна си каиша на панталоните, хвърли шапката си в тревата и обгърна стъблото на ясена.
— Но почакай… — възкликна офицерът, като понечи да го задържи, обхванат от внезапен страх.
Момчето се обърна и го изгледа въпросително с хубавите си сини очи.
— Нищо — каза офицерът, — качвай се.
Момчето се покатери като котка.
— Гледайте пред себе си — извика офицерът на войниците.
След малко момчето стигна до върха на дървото. Обхванало с ръце стъблото, краката му бяха в листака, но гърдите му бяха открити. Слънчевите лъчи падаха върху русата му глава, която изглеждаше златна. Офицерът едва го виждаше — толкова малко беше момчето горе.
— Гледай направо и в далечината — извика офицерът.
За да вижда по-добре, момчето дръпна дясната си ръка от дървото и я сложи над очите си.
— Какво виждаш? — запита го офицерът.
Момчето се наведе към него и като сви ръката си във вид на тръба, отвърна:
— Двама души на коне по белия път.
— На какво разстояние оттук?
— На половин миля.
— Движат ли се?
— Стоят на едно място.
— Какво друго виждаш? — запита офицерът след минутно мълчание.
Момчето погледна вдясно. След това каза:
— Близо до гробищата, между дърветата, има нещо, което лъщи. Изглежда, че това са щикове.
— Виждаш ли хора?
— Не. Сигурно са скрити в житото.
В тоя миг острият писък на един куршум мина високо във въздуха и замря далече зад къщата.
— Слизай, момче! — извика офицерът. — Видели са те. Не искам друго. Слизай!
— Не ме е страх — отвърна момчето.
— Слизай… — повтори офицерът. — Какво друго виждаш вляво?
— Вляво ли?
— Да, вляво.
Момчето протегна глава вляво. В тоя миг друг писък, по-остър и по на ниско от първия, проряза въздуха. Момчето цяло изтръпна.
— Дявол да ги вземе! — възкликна то. — С мене се заяждат!
Куршумът беше минал край него.
— Долу! — извика повелително и сърдито офицерът.
— Веднага слизам — отвърна момчето. — Но дървото ме пази бъдете сигурен. Вляво, искате да знаете, нали?
— Вляво — отвърна офицерът, — но слизай.
— Вляво — извика момчето, като издаде гърдите на тая страна, — дето е параклисът, струва ми се, че виждам…
Трети яростен писък мина високо и почти в същия миг момчето почна да се свлича надолу, като се задържа за миг за стъблото и клоните и след това падна надолу с разперени ръце.
— Проклятие! — извика офицерът, като се затича.
Момчето падна по гръб на земята и остана проснато с разперени ръце; струя кръв течеше от лявата страна на гърдите му.
Подофицерът и двама войници скочиха от конете си. Офицерът се наведе и разгърди ризата: куршумът беше проникнал в левия дроб.
— Умряло е! — възкликна офицерът.
— Не, живо е! — отвърна подофицерът.
— Ах, клето, храбро момче! — извика офицерът. — Не се бой, не се бой!
Но докато му казваше да не се бои и натискаше с носната си кърпа раната, момчето облещи очи и отпусна глава — беше умряло. Офицерът побледня и го загледа втренчено, След това го положи върху тревата, изправи се и пак го загледа. Подофицерът и двамата войници, застанали неподвижно, също го гледаха. Другите бяха извърнати към неприятеля.