Този ден тя се връщаше запъхтяна от Картинната галерия, където бе водила децата си, както през миналите години: всеки четвъртък тя водеше всички в някой музей и обясняваше всичко.
Клетата учителка, все още е слаба! Но винаги е жива и винаги се горещи, когато говори за училището си. Тя пожела да види леглото, дето преди две години ме бе видяла много болен и в което сега спи моят брат; тя го погледа известно време, без да може да проговори. Трябваше бързо да излезе, за да отиде да посети един ученик от своя клас, син на седлар, болен от лещенка. Освен това имаше да прегледа и поправи доста тетрадки, което щеше да й отнеме цялата вечер, и след това трябваше да предаде и един частен урок по аритметика на една търговка.
— Е, Енрико — каза ми тя, като си отиваше, — обичаш ли още учителката си сега, когато решаваш трудни задачи и правиш дълги съчинения?
Тя ме целуна долу на стълбата и ми каза:
— Не ме забравяй, Енрико!
О, добра моя учителко, никога, никога няма да те забравя! И когато стана голям, все още ще си спомням за тебе и ще идвам да те видя сред твоите деца; и винаги когато минавам наблизо край някое училище и чуя гласа на някоя учителка, ще ми се струва, че чувам твоя глас и ще си спомням за двете години, които минах в твоето училище, дето научих толкова неща, дето те видях толкова пъти болна и уморена, но винаги усърдна, винаги снизходителна, отчаяна, когато някой свикваше да си държи лошо пръстите при писане, трепереща, когато инспекторите ни изпитваха, щастлива, когато се проявявахме добре, винаги добра и любеща като майка. Никога, никога няма да те забравя, учителко моя!
В един таван
Снощи с майка ми и сестра ми Силвия отидохме да занесем бельото за пране на бедната жена, препоръчана от вестника. Аз носех пакета, а Силвия вестника с инициалите на името и адреса. Изкачихме се в една висока къща до покрива, в един дълъг коридор, дето имаше много врати. Майка ми похлопа на последната; отвори ни една още млада, руса и мършава жена, която, стори ми се, бях виждал друг път, със същата синя кърпичка на главата.
— Вие ли сте тази, за която пише във вестника?… — запита майка ми.
— Да, госпожо, аз съм.
— Е, донесохме ви малко бельо.
Благодарностите и благословиите на жената нямаха край. През това време аз видях в един ъгъл на голата и тъмна стая едно момче, коленичило пред един стол, с гръб към нас, което сякаш пишеше. И действително то пишеше върху хартия, сложена на стола, а мастилницата беше на пода. Как можеше да пише в тъмнината? Докато си казвах това, ето че изведнъж познах червените коси и бархетното палто на Кроси, сина на зеленчукопродавачката, тоя със схванатата ръка. Аз казах това шепнешком на майка си, докато жената прибираше бельото.
— Тихо! — отвърна майка ми. — Може би ще се засрами, като види, че проявяваш милост към майка му. Не го викай!
Но в тоя момент Кроси се обърна и аз останах смутен; той се усмихна и тогава майка ми ме побутна да отида да го прегърна. Аз го прегърнах, той стана и ме хвана за ръка.
— Тук съм — казваше в това време майка му на моята майка — сама с това дете. Мъжът ми е в Америка от шест години, а отгоре на това се и разболях и не мога да ходя из улиците със зеленчук, за да изкарвам по някоя пара. Не ни остана дори и масичка за моя клет Луиджино да работи на нея. Когато имах скамейка долу на вратата, поне можеше да пише върху нея; но сега ми я отнеха. Нямам дори и малко осветление, та да може да учи, без да си разваля очите, Благодаря, че поне мога да го пращам на училище, че общината му дава учебници и тетрадки. Клетият Луиджино, с колко голямо желание би учил! Ах, колко съм нещастна аз!
Майка ми й даде всичко, което имаше в чантата си, целуна момчето и почти плачеше, когато излизахме. И тя беше напълно права, като ми каза:
— Погледни това бедно дете как е принудено да работи, а ти имаш всички удобства и все пак ученето ти се струва тежко. Ах, Енрико, неговата еднодневна работа е по-ценна от твоята едногодишна работа. На такива ученици би трябвало да дават първите награди!
Училището
Да, мили Енрико, ученето ти е тежко както ти казва майка ти; не съм те видял още да отиваш на училище смело и весело, както бих желал аз. Ти все още се опъваш. Но слушай: помисли колко жалък и достоен за презрение ще бъде твоят ден, ако ти не ходиш на училище! Само след една седмица ти ще поискаш да се върнеш в училище, прояден от досадата и срама, отвратен от забавленията си и от самото си съществуване. Всички, всички учат сега, Енрико. Помисли за работниците, които ходят на училище вечер, след като през целия ден са се трудили; за жените, за момичетата от народа, които ходят на училище в неделя, след като са работили през цялата седмица; за войниците, които хващат учебниците и тетрадките, когато се завърнат от упражнения, капнали от умора; помисли за немите и слепите момчета, които също учат; и дори затворниците също тъй се учат да четат и да пишат. Заран, когато излизаш от къщи, помисли си, че в същия миг в същия тоя град други трийсет хиляди деца отиват като тебе да се затворят за три часа да учат.