Но не е само това. Помисли си за безбройните деца, които почти в същия час отиват на училище във всички страни; представи си ги как те отиват, по тесните улички на тихите села, по улиците на шумните градове, по бреговете на моретата и на езерата, под палещото слънце, сред мъглите, в лодка в страните, прорязани от канали, на кон през просторните равнини, в шейни по снеговете, по долини и по хълмове, през гори и през потоци, по самотните пътеки на планините, сами, на двойки, на дружини, на дълги редици, всички с учебници под мишница, облечени по най-различен начин и говорещи най-различни езици, от последните училища на Русия, почти загубени сред ледовете, до последните училища на Арабия, засенчени от палмите, милиони и милиони деца отиват да учат по сто различни начина едни и същи неща; представи си тоя безкраен мравуняк от деца на различни народи, това безкрайно движение, в което участвуваш, и си помисли: ако това движение спре, човечеството ще се върне към диващината. Това движение е напредъкът, надеждата, славата на света. И тъй, бъди смел, малки войнико от безкрайната войска. Твоите книги са твоите оръжия, твоят клас е твоят отряд, бойното поле е цялата земя, а победата е човешката култура. Не бъди страхлив войник, Енрико!
Малкият падуански патриот
Месечен разказ
Не, аз няма да бъда страхлив войник; но на училище ще ходя с много по-голямо удоволствие, ако учителят ни разправя всеки ден по един разказ като тоя от тая заран. Всеки месец, каза той, ще ни разказва по един; ще ни го дава написан и винаги ще бъде разказ за някое хубаво и истинско дело, извършено от някое момче. Тоя разказ носи заглавието „Малкият падуански патриот“. Ето и самия разказ:
Един френски параход потегли от Барцелона, испански град, за Генуа. На борда му имаше французи, италианци, испанци, швейцарци. Между другите имаше и едно момче на около единайсет години, лошо облечено, само, което стоеше винаги настрана, като диво животно, и гледаше всички със свиреп поглед. И то имаше основание да гледа всички със свиреп поглед. Преди две години баща му и майка му, селяни от околностите на Падуа, го продали на ръководителя на една акробатска трупа. След като го научил с юмруци, ритници и гладуване да изпълнява някои акробатски номера, той го мъкнал по цяла Франция и Испания, като продължавал да го бие и да не го оставя да си дояжда. Когато пристигнали в Барцелона, то вече не можело да понася боя и глада и било в такова състояние, че будело съжаление. То избягало от своя палач и отишло да поиска закрилата на италианския консул. Той го съжалил и го настанил на тоя параход, като му дал и едно писмо до градоначалника на Генуа, който трябвало да го препрати на родителите му: на тия, които го били продали като животно.
Клетото момче беше окъсано и болнаво. Бяха му дали кабина от втора класа. Всички го гледаха; някои го разпитваха; но то не отговаряше и сякаш мразеше и презираше всички — толкова огорчено и оскърбено беше от лишенията и побоищата. Все пак трима пътници, като настояваха с въпросите си, успяха да му развържат езика. С малко прости думи на венецианско наречие, френски и испански език то разказа своята история. Тия трима пътници не бяха италианци, но разбраха и донякъде от състрадание, донякъде от възбудата от виното му дадоха пари, като се шегуваха и го подтикваха да разкаже други неща. В това време в залата влязоха няколко госпожи и тримата, за да се покажат, му дадоха още пари, като викаха:
— Дръж това! Дръж и това!
И хвърляха монетите върху масата, за да звънтят.
Момчето прибра в джоба си всичко, като поблагодари с половин уста, с навъсено лице, но с поглед за пръв път весел и сърдечен. След това то се качи в кабината си, спусна завесата и притихна, като се замисли за работите си.
След двегодишно гладуване с тия пари то можеше да си хапне нещо хубаво на борда. След двегодишно скитане с дрипи на гърба още със самото си пристигане в Генуа можеше да си купи хубаво палто. Като отнесеше тия пари в къщи, баща му и майка му щяха да го приемат малко по-човечно, отколкото ако се върнеше с празни джобове. Тия пари бяха за него едно малко богатство.