Той ме обгърна с ръка през кръста и като ме притискаше към себе си, ми каза:
— Погледни тоя лист. Виждаш ли? Това са поправки от моята клета майка. Тя винаги ми надебеляваше л-то и т-то. И последните редове са нейни. Тя беше се научила да имитира моите букви и когато бивах уморен и ми се спеше, завършваше работата вместо мене. Свята майко моя!
И той целуна страницата.
— Ето — каза учителят, като посочи другите пакети — моите спомени. Всяка година дигах настрана по една работа от всеки от учениците ми и всички са тук подредени и номерирани. Понякога ги прелиствам ей така, прочитам един ред тук, друг ред там и си припомням хиляди неща, струва ми се, че живея отново в миналото. Колко деца са минали, господине! Аз затварям очи и виждам лица върху лица, класове зад класове, стотици и стотици ученици, от които кой знае колцина вече са умрели. За мнозина си спомням добре. Спомням си добре за най-добрите и най-лошите, за ония, които са ми създали много задоволства, и за ония, които са ми създали печални моменти; защото между толкова много деца имаше и лоши. Но вече, нали разбирате, аз, който съм тъй да се каже на оня свят, обичам всички еднакво.
Той седна отново и хвана между ръцете си едната ми ръка.
— А от мене — запита баща ми усмихнат — не си ли спомняте някоя лудория?
— За вас ли, господине? — отвърна старецът, също усмихнат. — Не, в момента не си спомням. Но това не значи, че не сте вършили лудории. Но вие бяхте разумен и сериозен за възрастта си. Спомням си колко много ви обичаше госпожа майка ви… Но вие сте много добър и много любезен, че дойдохте да ме видите! Как сте могли да оставите занятията си, за да навестите един беден стар учител?
— Слушайте, господин Кросети — отвърна баща ми живо, — аз си спомням първия път, когато покойната ми майка ме придружи до училище. Тогава за пръв път трябваше да се раздели с мене за два часа и да ме остави вън от къщи, и то не в ръцете на баща ми, а в ръцете на непознато лице. За това добро създание влизането ми в училище сякаш беше влизане в света, първата от дългата редица необходими и мъчителни раздели. Обществото й отнемаше за пръв път сина, за да не й го върне никога такъв, какъвто е бил. Тя беше развълнувана, аз също. Тя ме повери на вас с разтреперан глас и след това, като си отиваше, ми махна още веднъж от прозорчето на вратата с просълзени очи. И тъкмо в тоя момент вие направихте едно движение с ръка, като сложихте другата върху гърдите, сякаш за да й кажете: „Госпожо, имайте доверие в мен“. Е добре, онова ваше движение на ръката, оня ваш поглед, от които ми стана ясно, че сте разбрали всичките чувства, всичките мисли на майка ми, оня поглед, който искаше да каже „Не бойте се!“, онова движение на ръката, което означаваше честно обещание за закрила, за любов, за снизходителност, аз не съм го забравил никога, то остана завинаги врязано в сърцето ми. Тъкмо тоя спомен ме накара да тръгна от Торино. И ето ме тук, след четиридесет и четири години, за да ви кажа: Благодаря, учителю!
Учителят не отговори. Той милваше косите ми, ръката му трепереше и отскачаше от косите ми върху челото ми и от челото ми върху рамото ми.
През това време баща ми разглеждаше голите стени, бедното легло, парчето хляб и шишенцето със зехтин, които бяха на прозореца, и сякаш искаше да каже: „Клети учителю, след шейсетгодишен труд това ли е цялата ти награда?“
Но добрият старец беше доволен и започна да говори за семейството ни, за други учители от ония години и за училищните другари на баща ми, който за някои си спомняше, но за други — не. Единият даваше на другия сведения за тоя или оня ученик. Когато баща ми прекъсна разговора и помоли учителя да слезе в селото, за да закуси с нас, той отговори сърдечно:
— Благодаря ви, благодаря ви — но изглеждаше, че се колебае. Баща ми му хвана двете ръце и го помоли отново. — Но как ще ям — каза учителят — с тия клети ръце, които играят по такъв начин? Ще бъде наказание и за другите!
— Ние ще ти помагаме, учителю — каза баща ми. Тогава той се съгласи, като клатеше глава и се усмихваше.
— Хубав ден — каза той, като затваряше външната врата, — хубав ден, драги господин Ботини! Уверявам ви, че ще си спомням за него, докато съм жив.