Баща ми даде на учителя да го хване под ръка, той пък хвана за ръка мене и слязохме по пътеката. Срещнахме две боси момиченца, които караха крави, и едно момче, което мина тичешком с голям товар плява на гръб. Учителят каза, че и тримата били от втори клас, че заран изкарвали кравите да пасат и работели на полето боси, а вечер се обували и отивали на училище. Беше почти пладне. Не срещнахме никой друг. За няколко минути стигнахме в кръчмата, седнахме на една голяма маса, като сложихме учителя в средата, и започнахме веднага да се храним. Кръчмата беше тиха като манастир. Учителят беше много весел и вълнението му засилваше треперенето на ръцете; той почти не можеше да се храни. Но баща ми му режеше месото, чупеше му хляб, слагаше му сол в блюдото. За да пие, той трябваше да държи чашата с две ръце и тя пак тракаше о зъбите му. Но говореше постоянно и с жар за прочетените книги от младините си, за тогавашните програми, за похвалите, с които го удостоявали началниците му, за правилниците през последните години; и все със спокойно, малко по-червено отпреди лице, с весел глас и с почти младежки смях. А баща ми го гледаше със същия израз, с който съм го забелязал, че гледа мене в къщи, когато мисли и се усмихва в себе си, навел глава настрана. Учителят разля вино на гърдите си. Баща ми скочи и го избърса.
— Но не, господине, не позволявам! — каза той, като се смееше.
След това каза няколко латински думи. Накрай вдигна чашата, която играеше в ръката му, и произнесе сериозно следната наздравица:
— И тъй, драги господин инженере, аз пия за здравето на децата ви и в памет на добрата ви майка!
— За ваше здраве, добри ми учителю! — отвърна баща ми, като му стисна ръката.
В дъното на кръчмата бяха кръчмарят и неколцина други, които ни гледаха и се усмихваха по такъв начин, като да бяха доволни от празненството, което се устройваше на учителя от селото им.
След два часа излязохме от кръчмата и учителят пожела да ни придружи до гарата. Баща ми му даде отново да го хване под ръка, а той пак хвана мене за ръка. Аз му носех бастуна. Хората се спираха да гледат, защото всички го познаваха. Някои го поздравяваха. На едно място по улицата чухме гласове на много деца, които четяха заедно, като сричаха. Старецът се спря и като че ли се натъжи.
— Ето, драги господин Ботини — каза той, — кое ме измъчва. Да слушам гласовете на децата в училището и да не съм вече там, да си мисля, че там е друг. Цели шейсет години съм слушал тая музика, сърцето ми се е сраснало с нея… Сега съм без семейство. Нямам вече синове.
— Не, учителю — каза му баща ми, — вие имате още много синове, пръснати из света, които си спомнят за вас, както аз съм си спомнял за вас винаги.
— Не, не — отвърна учителят тъжно; — аз вече нямам училище, нямам вече синове. И без синове няма да живея дълго. Скоро ще удари последният ми час.
— Не казвайте това, учителю, не го мислете — каза баща ми. — Във всеки случай вие сте сторили толкова много добро! Изживели сте живота си толкова благородно!
Старият учител наклони за миг побелялата си глава върху рамото на баща ми и ми стисна ръката.
— Сбогом, учителю! — каза баща ми, като го целуна по двете бузи.
— Сбогом, благодаря, сбогом — отговори учителят, като хвана с двете си ръце ръката на баща ми и я притисна към сърцето си.
После го целунах аз и усетих, че лицето му беше овлажнено. Баща ми ме бутна във вагона и в момента, когато се качваше, измъкна бързо грубия бастун от ръката на учителя и му пъхна своя хубав тръстиков бастун със сребърна дръжка и с инициалите му, като каза:
— Запазете го за спомен от мене!
Старецът се опита да го върне и да вземе своя, но баща ми вече беше във вагона и бе затворил вратата.
— Сбогом, мой добри учителю.
— Сбогом, синко — отвърна учителят, докато влакът потегляше, — нека господ те благослови заради утехата, която донесе на един клет старец.
— Довиждане! — извика баща ми с развълнуван глас.
Но учителят поклати глава, сякаш за да каже: „Няма да се видим вече“.
— Да, да — повтори баща ми, — довиждане!
И учителят отговори, като вдигна треперещата си ръка:
— Там горе!
И се скри от очите ни така, с вдигната към небето ръка.
Оздравяване
Кой можеше да каже, когато се връщах толкова весел от оня хубав излет с баща си, че в продължение на десет дни няма да видя нито полето, нито небето! Аз бях много болен, животът ми беше в опасност. Чух майка си да ридае, видях баща си много бледен да ме гледа с втренчени очи и сестра си Силвия и братчето ни, които разговаряха тихо, и лекаря с очила, който непрекъснато беше край мене и ми казваше неща, които не разбирах. За съжаление състоянието ми е било такова, че без малко съм щял да кажа сбогом на всички. Ах, клетата ми майка! Прекарал съм поне три или четири дни, за които не си спомням почти нищо, като да съм сънувал някакъв заплетен и тъмен сън. Струваше ми се, че виждах до своето легло добрата си учителка от първи клас, която се мъчеше да задуши своята кашлица с носната си кърпичка, за да не ме смущава; спомням си също така смътно моя учител, който се наведе да ме целуне и ми убоде малко лицето с брадата си. И видях да се движат като в мъгла червената глава на Кроси, русите къдри на Дероси, Калабрийчето, облечено в черно, и Гароне, който ми донесе една мандарина с листа и изскочи веднага, защото майка му беше болна. После се събудих като от много дълъг сън и разбрах, че съм по-добре, като видях баща си и майка си, които се усмихваха, и Силвия, която тананикаше. О, какъв тъжен сън беше! Дойде Зидарчето, което ме разсмя за пръв път със заешката си муцуна; и колко добре я прави клетото сега, когато лицето му се е поудължило от боледуването! Идва Корети, идва Гарофи да ми подари два билета от своята нова лотария за „едно ножче с пет изненади“, което купил от един вехтошар на улица „Бертола“. А вчера, докато съм спял, идвал Прекоси и сложил бузата си върху ръката ми, без да ме събуди. Той дошъл от работилницата на баща си с напрашено лице и ми оставил на ръкава черна следа, която ми направи голямо удоволствие, като я видях, когато се събудих. Колко са се раззеленили дърветата през тия дни! И колко завиждам на децата, които виждам да тичат за училище с книгите си, когато баща ми ме занася на прозореца! Но скоро ще се върна в училище. Колко съм нетърпелив да видя всички ученици, чина си, градината, улиците; да узная всичко, което се е случило през това време; да се заловя отново с книгите и тетрадките си, които ми се струва, че от година вече не съм виждал! Клетата ми майка, колко е отслабнала и побледняла! Клетият ми баща, колко изморен изглежда! И моите добри другари, които дойдоха да ме видят, и вървяха на пръсти и ме целуваха по челото! Сега ми е тъжно, като си помисля, че един ден ще се разделим. С Дероси, с някой друг може би ще продължим да следваме заедно; ами останалите? Свършим ли веднъж четвърти клас, сбогом; няма да се видим вече; няма да видя вече край леглото си, когато бъда болен, Гароне, Прекоси, Корети, толкова благородни, толкова добри и мили момчета! Никога вече няма да ги видя!