Да победим в скръбта онова, което е по-малко свято, по-малко пречистващо; онова, което, вместо да усъвършенствува душата, я отслабва и принизява. Но оная част от скръбта, благородната част, от която душата расте и се издига, трябва да остане с тебе, да не те остави никога. На земята нищо не може да замени добрата майка. В скърбите, в утехите, които може още да ти даде животът, ти няма да я забравиш никога вече. Но ти трябва да си я спомняш, да я обичаш, да скърбиш заради смъртта й по достоен за нея начин. Чуй ме, о, приятелю. Смъртта не съществува, не е нищо. Не може дори да се разбере. Животът е живот и следва закона на живота, напредъка. Всичко, което е добро, надживява, пораснало по сила, земния живот. Следователно и любовта на майка ти. И ти си отговорен за делата си пред нея повече отпреди. Тъй че ти трябва от любов и почит към майка си да станеш по-добър и да я зарадваш. Отсега нататък ти ще трябва при всяка своя постъпка да си казваш: „Би ли я одобрила майка ми?“ Бъди силен и добър, съпротивявай се на отчаяната и груба скръб, имай спокойствието на големите души при големите страдания — това иска тя от тебе.»“
— Гароне! — добави учителят. — Бъди силен и спокоен! Това иска тя от тебе. Разбираш ли?
Гароне кимна утвърдително глава. Едри и чести сълзи падаха по ръцете му, по тетрадката, по чина.
Гражданска заслуга
Месечен разказ
В един часа бяхме с учителя пред общинския дом, за да видим, като предават медала за гражданска заслуга на момчето, което спаси другаря си на река По.
Върху терасата на фасадата се развяваше голямо трицветно знаме.
Влязохме в двора на общината.
Беше вече пълно с хора. В дъното се виждаше една маса с червен килим. Върху нея имаше книжа, а зад нея редица позлатени кресла за кмета и за постоянното присъствие. Там бяха и общинските прислужници със сини жилетки и червени чорапи. Отдясно в двора беше строен един отряд от общински стражари, които имаха много медали, и до тях един отряд от служители по събиране на бача6, от другата страна бяха строени пожарникарите в празнична униформа и много войници, свободни от наряд, дошли да гледат. А наоколо бяха се натрупали господа, мъже от народа, неколцина офицери, жени и деца. Ние се свихме в един ъгъл, дето вече бяха се събрали много ученици от други училища с учителите си. Близо до нас имаше група момчета от народа между тринайсет и осемнайсетгодишна възраст, които се смееха и говореха високо. Личеше, че бяха от предградието По, другари или познати на момчето, което щеше да получи медала. Горе по всички прозорци се бяха настанили чиновници от общината. Покритата тераса на библиотеката също беше пълна с хора, които се трупаха край парапета; а на срещуположната тераса, която е над входната голяма врата, имаше множество ученички от обществените училища и много дъщери на военни с хубавите си небесносини була. Дворът приличаше на театър. Всички разговаряха весело, като поглеждаха от време на време към червената маса, да видят дали няма да се появи някой. Музиката свиреше тихо в дъното на предверието. Слънцето заливаше високите стени. Хубаво беше.
Изведнъж всички започнаха да ръкопляскат — от двора, от терасите, от прозорците.
Аз станах на крака да гледам.
Тълпата, която стоеше зад червената маса, стори път и излязоха напред един мъж и една жена. Мъжът държеше за ръка едно момче.
То беше момчето, което бе спасило другаря си.
Мъжът беше баща му, зидар, облечен празнично. Жената, неговата майка, дребна и руса, беше облечена в черно. Момчето, също дребно и русо, носеше сиво палто.
Като видяха всичките тия хора и като чуха шумните ръкопляскания, и тримата останаха като заковани на местата си и не смееха вече нито да гледат, нито да се движат. Един общински прислужник ги бутна до масата, вдясно.
За миг всички запазиха тишина и след това още веднъж избухнаха ръкопляскания от всички страни. Момчето погледна прозорците, след това терасата на дъщерите на военните. То държеше шапката си в ръце и сякаш не разбираше къде е. Стори ми се, че в лицето приличаше малко на Корети; но беше по-червено. Баща му и майка му не дигаха очи от масата.
През това време всичките момчета от предградието По, които бяха близо до нас, излязоха напред и започнаха да правят с ръце знаци, за да ги види, като го викаха тихичко.
— Пин! Пин! Пинот!
Понеже го викаха непрекъснато, най-сетне момчето ги чу. То ги погледна и скри усмивка зад шапката си.
По едно време всички стражари застанаха мирно.
Влезе кметът, придружен от много господа.
Кметът, цял побелял, с голям трицветен шарф, застана прав пред масата; всички останали застанаха зад него или отстрани.