Музиката престана да свири, кметът направи знак и всички млъкнаха.
Започна да говори. Не чух добре първите му думи, но разбрах, че говореше за извършеното от момчето. После гласът му се повиши и се разнесе из целия двор толкова ясен и звучен, че не изтървах нито една дума.
— … Когато видяло от брега другаря си, който се боричкал в реката, вече обхванат от ужас пред смъртта, то си смъкнало дрехите и се притекло на помощ, без да се поколебае нито миг. Извикали му: „Ще се удавиш!“, но то не отговорило нищо; хванали го, но то се изскубнало; викали го, но то вече било във водата. Водата била придошла и рискът бил много голям дори за мъж. Но то се хвърлило срещу смъртта с всичката сила на малкото си тяло и на голямото си сърце. Настигнало и хванало навреме нещастника, който вече бил под водата, и го изтеглило на повърхността, борило се яростно с вълните, които искали да го обърнат, и с другаря си, който се опитвал да го обгърне, и много пъти изчезвало под водата и излизало отново на повърхността й с отчаяно усилие. То упорствувало, непобедимо в святото си намерение не като момче, което иска да спаси друго момче, а като мъж, като баща, който се бори да спаси сина си — неговата надежда и неговият живот. Накрай малкият плувец изтръгнал жертвата от грамадната река, изнесъл я на сушата и заедно с други й дал първа помощ. След това той се върнал спокоен в къщи сам и разказал чистосърдечно за постъпката си. Господа! Красив, достоен за уважение е героизмът на възрастен човек. Но на момче, което няма никакво честолюбиво домогване или друг интерес, е още по-красив; на юноша, който трябва да има толкова повече смелост, колкото по-малко сила има; на юноша, от когото не искаме нищо, който не е длъжен за нищо, който ни се струва вече толкова благороден и мил не когато извърши, но само когато разбере и признае чуждата жертва, героизмът на юношата е божествен. Няма да кажа друго, господа. Не искам да украсявам с излишни похвали едно толкова просто величие. Ето го тук пред вас храбрия и благороден спасител! Войници, поздравете го като брат! Майки, благословете го като син! Деца, спомняйте си името му, запечатайте в ума си лицето му, нека то не се изличи никога от паметта ви и от сърцето ви. Приближи се, момче. От името на краля аз ти давам медала за гражданска заслуга.
Едно много високо „Да живее!“, изтръгнато от много гласове, накара зданието да екне.
Кметът взе медала от масата и го окачи на гърдите на момчето. След това го прегърна и го целуна.
Майката сложи ръка върху очите си, а бащата стоеше с наведена глава.
Кметът стисна ръцете на двамата, взе заповедта за декорирането, вързана с лента, и я подаде на майката.
След това се обърна към момчето и каза:
— Нека споменът за тоя ден, толкова славен за тебе, толкова щастлив за баща ти и майка ти, те задържи през целия ти живот на пътя на добродетелта и честта. Сбогом!
Кметът си тръгна, музиката засвири и всичко изглеждаше свършено, когато отрядът на пожарникарите се разтвори и едно момче на осем или девет години, тласнато напред от една жена, която веднага се скри, се спусна към декорираното момче и се озова в обятията му.
Нов гръм от викове „Да живее!“ и от ръкопляскания екна в двора. Още от самото начало всички разбраха, че това е момчето, спасено в река По, че то идваше да благодари на спасителя си. След като го целуна, то го хвана за ръка, за да го придружи навън. Те двамата напред и бащата и майката подир тях се отправиха към изхода, като минаваха с мъка между хората (стражари, момчета, войници, жени), които им правеха път, като се блъскаха помежду си. Всички се натискаха напред и се изправяха на пръсти, за да видят момчето. Тия, които бяха на пътеката, му докосваха ръката. Когато мина пред учениците, всички размахаха шапките си във въздуха. Момчетата от предградието По вдигнаха голяма врява, като го дърпаха за ръцете и за палтото и викаха:
— Пин! Да живее Пин! Браво, Пинот!
Аз го видях, като мина съвсем наблизо. То беше доволно, лицето му беше цяло пламнало. Медалът имаше лента с бял, червен и зелен цвят. Майка му плачеше и се смееше. Баща му сучеше мустак с ръка, която трепереше силно, сякаш имаше треска. А горе, от прозорците и терасите, продължаваха да се надвесват и да ръкопляскат. По едно време, тъкмо когато щяха да влязат под портика, от терасата на дъщерите на военните заваля истински дъжд от дребни подаръци и китки от теменужки и маргаритки, които падаха върху главите на момчето, на бащата, на майката, и се пръскаха по земята. Мнозина ги събираха набързо и ги подаваха на майката. А музиката в дъното на двора свиреше съвсем тихо някаква много хубава мелодия, която приличаше на песента на множество сребърни гласове, които бавно се отдалечават надолу по бреговете на някоя река.