— Слушай, мамо, трябва да ти говоря. Трябва да ти говорим двамата.
Мама ни погледна учудена. Силвия започна:
— Татко е без пари, нали?
— Какво казваш? — отвърна мама, като се изчерви. — Не е вярно! Отгде знаеш? Кой ти каза?
— Знам — каза Силвия решително. — Слушай, мамо, трябва да направим жертви и ние. Ти ми беше обещала едно ветрило за края на месец май, а Енрико очакваше кутия с бои. Сега ние не искаме вече нищо, не искаме да се пръскат пари. Ние пак ще си бъдем доволни, разбираш ли?
Мама се опита да заговори, но Силвия продължи:
— Не, така ще бъде. Ние решихме. И докато татко не се сдобие с пари, не искаме нито плодове, нито други неща: достатъчна ще ни бъде супата, а заран ще закусваме само с хляб. Така ще се харчи за храна по-малко, отколкото сме харчили досега, и ти обещаваме, че винаги ще ни виждаш еднакво доволни. Нали, Енрико?
Аз отговорих:
— Да!
— Винаги еднакво доволни — повтори Силвия, като запушваше с ръка устата на мама. — И ако трябва да се направят други жертви в облеклото или в друго, ще ги направим на драго сърце. Ще продадем и нашите подаръци. Аз ще дам всичките си неща, ще ти служа като прислужница, няма да даваме вече нищо да се работи извън къщи, ще работя с тебе през целия ден, ще правя всичко, което поискаш, готова съм на всичко, на всичко! — възкликна тя, като обви шията на мама. — Стига само татко и мама да нямат неприятности. Стига да мога отново да ви виждам и двамата спокойни, в добро настроение както преди, между вашата Силвия и вашия Енрико, които ви обичат толкова много, че биха дали живота си за вас!
Никога не съм виждал майка си толкова доволна, както когато слушаше тия думи; никога не ни е целувала по челото по тоя начин, с плач и сълзи, без да може да говори. После тя увери Силвия, че е разбрала зле, че за щастие не сме били изпаднали в лошо положение, както си е помислила. Тя ни благодари сто пъти и цяла вечер беше весела, докато се прибра татко, на когото разказа всичко. Клетият ми татко, той не каза нито дума! Но тая сутрин, като сядахме на масата, аз изпитах едновременно голямо удоволствие и голяма скръб: под покривката намерих очакваната кутия с бои, а Силвия — своето ветрило.
Пожарът7
Тая сутрин аз бях преписал своята част от разказа „От Апенините до Андите“ и търсех някаква тема за свободно съчинение, което учителят ни зададе да направим, когато изведнъж чух необикновено викане по стълбите и след малко влязоха в къщи двама пожарникари, които поискаха от баща ми позволение да прегледат печките и камините, защото над покривите горял един комин и не се разбирало чий е.
Баща ми каза:
— Заповядайте.
Макар че нямахме никъде запален огън, те започнаха да обикалят из стаите и да слагат ухо на стените, за да чуят дали няма шум от огън в тръбите, които водят в другите етажи на къщата.
Докато обикаляха из стаите, баща ми каза:
— Енрико, ето ти една тема за твоето свободно съчинение: пожарникарите. Опитай се да напишеш това, което ще ти разкажа. Аз ги видях на работа преди две години през една късна нощ, когато излизах от театъра „Балбо“. Като навлизах в улица „Рим“, видях необикновена светлина и вълна от хора, които притичваха. Една къща гореше. От прозорците и покрива излизаха огнени езици и облаци дим. Мъже и жени се появяваха на прозорците и изчезваха, като надаваха отчаяни викове. Пред входа имаше голяма блъсканица. Тълпата викаше:
— Ще изгорят живи! Помощ! Пожарникарите!
В тоя момент пристигна една кола, от която скочиха четирима пожарникари, които се намирали в общината, и се мушнаха в къщата. Щом влязоха, ние видяхме нещо ужасно: една жена се появи с вик на прозореца на третия етаж, залови се за преградката, прескочи я и остана така хваната, почти увиснала в пространството с гръб навън, наведена под дима и пламъците, които излизаха от стаята и почти докосваха главата й. Тълпата нададе вик на ужас. Пожарникарите, задържани по погрешка на втория етаж от ужасените квартиранти, бяха вече пробили една стена и се бяха спуснали в една стая, когато стотина викове ги предупредиха:
— На третия етаж! На третия етаж!
Полетяха към третия етаж. Тук рушенето беше адско: тресяха се тавански греди, коридорите бяха пълни с пламъци и навсякъде дим, който задушаваше. За да стигнат до стаите, дето бяха затворени наемателите, оставаше само един път — да минат през покрива. Те се спуснаха нагоре и след минутка видяхме един черен призрак да скача по керемидите сред дима. Беше ефрейторът. Но за да се отиде на оная част на покрива, която се намира над апартамента, заграден от огъня, трябваше да се мине по, много тясно пространство между тавански прозорец и водосточната тръба. Всичко останало гореше, а това малко пространство беше покрито със сняг и лед и нямаше къде да се залови човек.