— Невъзможно е да мине! — викаше тълпата отдолу. Ефрейторът излезе на ръба на покрива. Всички изтръпнаха. Мина. Едно безкрайно „Да живее!“ се издигна до небесата. Ефрейторът отново поде своя бяг и като стигна до застрашеното място, започна бързо да разбива с брадва керемиди, греди, летви, за да си направи отвор, през който да се спусне вътре. През това време жената висеше все така извън прозореца, огънят лудуваше над главата й, още една минута и тя щеше да падне на улицата. Отворът бе направен. Ефрейторът сне раменния си каиш и се спусна долу; другите пожарникари, дошли след него, го последваха. В същия момент докараха една много висока стълба, която опряха о главния корниз на къщата, пред прозорците, от които излизаха пламъци и викове на обезумели от ужас хора. Но на зрителите се струваше, че беше вече късно.
— Никой няма да се спаси — викаха те. — Пожарникарите ще изгорят. Свърши се! Загинаха!
Изведнъж на прозореца се яви черната фигура на ефрейтора, осветена отгоре надолу от пламъците. Жената обви с ръце шията му. Той я хвана през кръста с двете си ръце, извлече я горе и я остави вътре, в стаята. Тълпата нададе вик от хиляди гласове, който заглуши шума от пожара. Ами другите? И как ще слязат? Стълбата, опряна на покрива пред друг прозорец, беше на доста голямо разстояние. Как биха могли да се заловят за нея? Докато ставаше дума за това, един от пожарникарите се показа на прозореца, сложи десния си крак на корниза на прозореца, а левия на стълбата и така сграбчваше един по един квартирантите, които другите му подаваха отвътре, предаваше ги на един другар, който се беше качил горе от улицата и който, като ги прикрепяше добре на стълбата, ги караше да се спускат надолу един след друг, подпомогнати от пожарникари отдолу. Първа мина жената, след това едно момиченце, след това друга жена и накрай един старец. Всички бяха спасени. След стареца слязоха пожарникарите, които бяха останали вътре. Последен слезе ефрейторът, който пръв се притече на помощ. Тълпата посрещна всички с ръкопляскания; но когато се появи последният, предводителят на спасителите, оня, който бе пръв презрял опасността, който щеше да умре, ако трябваше някой да умре, тълпата го поздрави като победител, като викаше и простираше ръце в сърдечен порив на възхищение и признателност, и в късо време неговото име — Джузепе Робино — прозвуча от хиляди уста…
Разбра ли? Това значи смелост, смелост на сърцето, която не разсъждава, която не се колебае, която отива със светкавична бързина там, дето чува вика на някой умиращ. Аз ще те заведа някой ден на упражненията на пожарникарите и ще ти покажа ефрейтора Робино. Ти ще бъдеш много доволен, ако го познаваш, нали?
Отговорих утвърдително.
— Ето го тук — каза баща ми.
Веднага се обърнах. Двамата пожарникари, свършили работата си, прекосяваха стаята, за да излязат.
Баща ми ми посочи по-дребния, който имаше галони, и ми каза:
— Стисни ръката на ефрейтора Робино.
Ефрейторът се спря и ми подаде ръката си, като се усмихваше. Аз я стиснах, той се сбогува и излезе.
— И запомни тоя случай добре — каза баща ми. — Защото от хилядите ръце, които ще стиснеш в живота, няма да има може би десет, които да струват колкото неговата.
От Апенините до Андите
Месечен разказ
Преди много години едно тринадесетгодишно генуезче, син на работник, тръгна само̀ от Генуа за Америка да търси майка си.
Майка му беше отишла две години преди това в Буенос Айрес, столицата на Аржентинската република, за да се настани в някое богато семейство като прислужница и така да спечели за късо време толкова, че да може да изправи на крака семейството си, които поради разни нещастия бе обедняло и задлъжняло. Не са малко жените, които правят такова дълго пътуване с тая цел и които благодарение на големите заплати, които се плащат там на прислужничките, се връщат след някоя и друга година в отечеството си с няколко хиляди лири.
Бедната майка порони кървави сълзи при раздялата със синовете си, единият на осемнадесет, другият на единадесет години, но отпътува, изпълнена със смелост и надежда. Пътуването й бе щастливо. Щом пристигна, тя постъпи чрез един генуезец, дребен търговец, братовчед на мъжа й, установил се там от много време, при едно добро аржентинско семейство, което й плащаше хубаво и се отнасяше към нея добре. И за късо време тя разменяше редовно писма със своите. Както се бяха споразумели помежду си, съпругът отправяше писмата до братовчеда си, който ги предаваше на жена му, а тя от своя страна му предаваше отговорите си, които той препращаше в Генуа, като прибавяше някой ред от себе си. Като печелеше осемдесет лири на месец и не харчеше нищо за себе си, тя изпращаше в къщи всеки три месеца доста голяма сума, с която съпругът й, който беше честен човек, изплащаше постепенно най-неотложните дългове, като възстановяваше по тоя начин доброто си име. И през това време се трудеше и беше доволен от работите. При това той живееше с надеждата, че съпругата му ще се върне скоро, защото къщата изглеждаше пуста без нея, а и по-малкият син, който обичаше много майка си, не можеше да се помири с нейното отсъствие и страдаше.