Но като изтече една година от заминаването й, след едно кратко писмо, с което тя съобщаваше, че не е добре, не получиха вече никакви известия. Писаха два пъти на братовчеда, но той не отговори. Писаха на аржентинското семейство, при което жената работеше, но не получиха отговор, защото може би бяха сбъркали името в адреса. Понеже се бояха да не се е случило някое нещастие, писаха до италианското консулство в Буенос Айрес да издири жената. След три месеци консулът им отговори, че въпреки обявлението, което дал във вестниците, никой не се явил дори да даде сведения. И не можеше да бъде другояче освен поради другите причини, също и поради това, че за да спаси честта на близките си която й се струваше, че опетнява, като слугува, добрата жена не бе дала на аржентинското семейство истинското си име.
Изминаха още няколко месеца, без да получат някакво известие. Бащата и синовете бяха разтревожени. А по-малкият беше потиснат от тъга, която не можеше да победи. Какво да правят? Към кого да прибягнат? Първата мисъл на бащата беше да замине, да отиде да търси жена си в Америка. Ами работата? Кой би се грижил за децата му? Не можеше да замине и по-големият син, който започваше тъкмо тогава да припечелва по нещо и беше необходим за семейството. Те живееха в тая тревога, като повтаряха всеки ден все същите печални разговори или пък се гледаха един друг мълчаливо. Но една вечер Марко, по-малкият, каза решително:
— Аз ще ида в Америка да търся мама.
Бащата поклати печално глава и не отговори. Тая мисъл беше проникната с любов, но не можеше да се изпълни. На тринадесетгодишна възраст да направи сам пътуване в Америка, което изискваше цял месец, за да се стигне дотам! Но момчето настояваше търпеливо. Настоя тоя ден, следния ден, настояваше всеки ден с голямо спокойствие, като разсъждаваше като зрял мъж.
— Други са отивали — казваше то, — и по-малки от мене. Щом се кача веднъж на кораба, ще стигна там като всеки друг. Щом стигна там, ще потърся дюкяна на братовчеда. Там има толкова италианци, все някой ще ми покаже улицата. Намеря ли братовчеда, ще намеря и мама. Ако пък не го намеря, ще отида при консула и ще потърся аржентинското семейство. Каквото и да се случи, там има работа за всички, ще намеря работа и аз — поне да спечеля толкова, колкото е необходимо за да мога да се върна.
И така малко по малко почти успя да убеди баща си. Баща му го ценеше, знаеше, че то е умно и смело, че е свикнало на лишения и жертви и че всичките тия качества ще се удвоят по сила в сърцето му заради святата цел да намери майка си, която то обожаваше. При това капитанът на един параход, приятел на негов познат, чу да се говори за това и обеща да му даде безплатен билет за трета класа до Аржентина. И тогава след още известно колебание бащата се съгласи и пътуването бе решено. Напълниха му една торба с дрехи, сложиха в джоба му малко пари, дадоха му адреса на братовчеда и през една хубава априлска вечер го качиха на кораба.
— Сине, Марко — каза баща му, като го целуваше за последен път, просълзен, на стълбата на парахода, който се готвеше да тръгне, — не падай духом. Ти заминаваш за една свята цел и господ ще ти помогне.
Клетият Марко! Той имаше силен дух, който при това беше подготвен за най-суровите изпитания в това пътуване; но когато започна да изчезва на кръгозора неговата хубава Генуа и видя, че е навътре в морето на голям параход, изпълнен със селяни-емигранти, сам, непознат на никого, с малката торба, в която се криеше цялото му богатство, внезапно изпадна в униние. В продължение на два дни той стоя сгушен като куче на предната част на парахода, почти без да яде, готов всеки миг да заплаче. През ума му минаваха разни тъжни мисли, но най-тъжната беше ужасната и упорита мисъл, че майка му е умряла. Докато спеше неспокойно и мъчително, той постоянно виждаше лицето на един непознат, който го гледаше със съчувствие и му прошепваше на ухото:
— Майка ти умря!