И тогава той се събуждаше, като задушаваше едни вик. Но все пак, като минаха Гибралтарския проток, при вида на Атлантическия океан той се понасърчи и обнадежди. Но за късо време. Безкрайното все еднообразно море, растящата горещина, скръбта на всичките ония хора, които го заобикаляха, и чувството на самотност отново понизиха настроението му.
Дните, които се нижеха един след друг пусти и еднообразни, се сливаха в паметта му, както се случва на болните. Струваше му се, че е в морето е от една година.
И всяка заран, като се събуждаше, той оставаше поразен, че е сам-самичък, сред водната безбрежност, на път за Америка.
Хубавите хвърчащи риби, които от време на време падаха върху парахода, чудесните залези на тропиците с ония грамадни кървавочервени облаци и ония нощни фосфоресценции, които правят океана да изглежда цял пламнал като от лава, му правеха впечатление не на реални неща, а на чудеса, видени насън. Имаше и дни с лошо време, през които той оставаше непрекъснато затворен в спалнята, където всичко се люлееше и се рушеше сред риданията и ругатните на изплашените хора и смяташе, че е дошел последният му час. Имаше и дни, когато морето беше тихо и жълтеникаво, горещината непоносима, досадата безкрайна; безкрайни и ужасни часове, през които изнурените пътници, отпуснали се неподвижни на масите, изглеждаха мъртви. И пътуването нямаше край; море и небе, небе и море, днес като вчера, утре като днес — все едно и също. И той по цели часове стоеше облегнат на оградата, загледан в безкрайното море, поразен, като мислеше смътно за майка си, докато му се затвореха очите и главата му клюмнеше за сън. И тогава виждаше отново непознатия човек, който го гледаше със състрадание и му повтаряше на ухото:
— Майка ти умря!
При тия думи той се стресваше, за да започне отново да сънува с отворени очи и да гледа неизменния кръгозор.
Пътуването трая двайсет и шест дни! Времето беше хубаво и въздухът свеж. Той се запозна с един добър старец, ломбардец, който отиваше в Америка да намери сина си, земеделец, близо до град Розарио. Разказа му всичко за дома си и старецът му повтаряше от време на време, като го потупваше с ръка по тила:
— Не падай духом, ще намериш майка си здрава и доволна.
Компанията на стареца го ободряваше, неговите тъмни предчувствия бяха станали радостни. Седнал на предната част на парахода до стария селянин, който пушеше лулата си под красивото звездно небе, сред групи от изселници, които пееха, той си представяше сто пъти пристигането си в Буенос Айрес, виждаше се на търсената улица, намираше дюкяна, спускаше се към братовчеда: „Как е мама? Къде е? Да идем веднага! Да идем веднага!“ Тичаха заедно, изкачваха една стълба, отваряше се една врата… И тук неговият безгласен монолог спираше, въображението му се губеше в чувството на неизразима нежност, която го караше да извади скритом един малък медальон, който носеше на врата си, и да каже, целувайки го, молитвите си.
На двайсет и седмия ден след тръгването пристигнаха. Беше хубава червена майска зора, когато параходът хвърли котва в безкрайната река Ла Плата, на чийто бряг е разположен обширният град Буенос Айрес, столицата на Аржентинската република. Това блестящо време му се стори като добро знамение. Той беше извън себе си от радост и нетърпение. Майка му беше на няколко мили далече от него! След няколко часа щеше да я види! Той беше в Америка, в Новия свят, и бе имал смелостта да дойде самичък! Струваше му се, че целият толкова дълъг път беше изминал за миг. Струваше му се, че е летял насън и се е събудил на това място. И беше толкова щастлив, че почти не се учуди, нито се натъжи, когато претърси джобовете си и не намери едното от двете възелчета, на които бе разделил малкото си съкровище, за да бъде по-сигурен, че няма да изгуби всичко. Бяха му го откраднали и му оставаха малко лири; но какво значение имаше това за него сега, когато беше близо до майка си? С торбата си в ръка той слезе заедно с много други италианци в едно малко параходче, което ги отнесе близо до брега, спусна се от параходчето в една лодка, която носеше името „Андрея Дориа“, слезе на вълнолома, сбогува се със своя стар приятел ломбардец и се отправи с големи крачки към града.
Щом стигна в началото на първата улица, спря един човек, който минаваше, и го помоли да му каже коя посока да хване, за да стигне на улица „Лос Артес“. Човекът беше работник, италианец. Той го погледна с любопитство и го попита знае ли да чете. Момчето му кимна утвърдително.
— Е, добре — каза му работникът, като му посочи улицата, от която излизаше, — върви нагоре все направо, като на всеки ъгъл прочиташ имената на улиците. Накрай ще намериш твоята улица.