Момчето му поблагодари и се мушна в улицата, която се простираше пред него.
Улицата беше права и безкрайна, но тясна; от двете й страни се издигаха ниски и бели къщи, които приличаха на вили. Улицата беше пълна с хора, файтони, големи коли, които вдигаха оглушителен шум. Тук-там висяха грамадни разноцветни знамена, върху които беше написано с големи букви кога тръгват параходи за непознати градове. Като минеше известно разстояние, той се обръщаше надясно и наляво и виждаше две други улици, които се простираха прави, докъдето му виждаха очите. Те също имаха от двете си страни ниски и бели къщи и бяха пълни с хора и коли. В дъното си бяха прерязани от правата линия на безкрайната американска равнина, подобна на морския кръгозор. Градът му се струваше безкраен; струваше му се, че човек може да върви цели дни и седмици, като все продължава да вижда други улици като тия и че цяла Америка сигурно се състои от такива улици. Гледаше внимателно имената на улиците: странни имена, които прочиташе с мъка. При всяка нова улица той си помисляше, че е неговата, и сърцето му почваше силно да бие. Вглеждаше се във всички жени, като се надяваше, че може да срещне майка си. Видя пред себе си една жена, която го развълнува. Настигна я, погледна я — беше негърка. И все вървеше, вървеше, като ускоряваше крачките си. Стигна на един кръстопът, прочете и остана като прикован на плочника. Беше улица „Лос Артес“. Зави, видя номер 117, дюкянът на братовчеда имаше номер 175. Той ускори още крачките си, почти тичаше. На номер 171 трябваше да се спре, за да си поеме дъх. И си каза: „О, майко моя, майко моя! Наистина ли ще те видя след малко?“ Хукна напред, стигна до един малък галантериен дюкян. Той беше. Надникна вътре. Видя една жена с прошарени коси и с очила.
— Какво искаш, момче? — запита го жената на испански.
— Не е ли тоя — каза с усилие момчето — дюкянът на Франческо Морели?
— Франческо Морели умря — отвърна жената на италиански.
На момчето се стори, че някой го блъсна в гърдите.
— Кога умря?
— Е, отдавна — отвърна жената, — има няколко месеца. Не му провървя в търговията и се махна. Казват, че отишел в Бахия Бланка, недалече оттук. Умрял, щом стигнал там. Дюкянът е мой.
Момчето побледня.
След това каза бързо:
— Морели познаваше майка ми, която слугуваше при господин Мекуинец. Само той можеше да ми каже къде е. Аз дойдох в Америка да търся майка си. Морели й пращаше писмата. Аз трябва да намеря майка си.
— Клето момче — отговори жената, — аз нищо не знам. Мога да попитам момчето от двора. То познаваше младежа, който прислужваше на Морели. Може би ще знае и ще ни каже нещо.
Тя отиде в дъното на дюкяна и повика момчето, което дойде веднага.
— Я ми кажи — запита го жената, — спомняш ли си прислужникът на Морели да е ходил да носи писма за една прислужница у тукашни хора?
— У господин Мекуинец — отговори момчето — да, понякога. В дъното на улица „Лос Артес“.
— Ах, госпожо, благодаря! — извика Марко. — Кажете ми номера… не го ли знаете? Нека ме заведе… заведи ме веднага ти, момче, аз имам още пари.
Той каза това с толкова жар, че без да чака молба от жената, момчето отговори:
— Да вървим — и излезе с пъргави крачки първо.
Почти тичешком, без да си продумат дума, стигнаха до дъното на много дългата улица, мушнаха се във входния коридор на една малка бяла къща и се спряха пред една хубава желязна решетеста ограда, от която се виждаше дворче, пълно със саксии с цветя. Марко дръпна звънеца.
Излезе една госпожица.
— Тук живее семейството Мекуинец, нали? — запита неспокойно момчето.
— Тук живееше — отговори госпожицата на италиански с испанско произношение. — Сега живеем ние, Зебалос.
— А къде отиде семейството Мекуинец? — запита Марко с разтуптяно сърце.
— В Кордова.
— Кордова! — възкликна Марко. — Къде е Кордова? А слугинята, която имаха? Жената, майка ми! Слугинята беше майка ми! Взеха ли със себе си и майка ми?
Госпожицата го изгледа и каза:
— Не знам. Може би ще знае баща ми, който се запозна с тях, когато тръгваха. Почакайте един миг.
Тя отърча и след малко се върна с баща си, един висок господин с прошарена брада. Той изгледа внимателно симпатичното лице на малкия генуезки моряк с руси коси и орлов нос и го запита на лош италиански език:
— Майка ти генуезка ли е?
Марко отговори утвърдително.
— Слугинята генуезка отиде с тях, зная го положително.
— Къде отидоха?
— В Кордова, един град.
Момчето въздъхна; след това каза с примирение:
— Тогава… ще отида в Кордова.
— Ах, клетото момче! — възкликна господинът, като го погледна със съчувствие. — Клетото момче! Кордова е на стотици мили оттук!