Марко побледня като мъртвец и се опря с ръка на оградата.
— Да видим, да видим — каза тогава господинът, развълнуван от състрадание, като отваряше вратата, — ела вътре за малко, да видим дали може да се направи нещо.
Той седна, покани момчето да седне и го накара да му разкаже историята си, която изслуша много внимателно. Той остана известно време замислен, след това му каза решително:
— Ти нямаш пари, нали?
— Имам още… малко — отвърна Марко.
Господинът помисли още известно време, след това седна при масата, написа едно писмо, затвори го и като го подаваше на момчето, му каза:
— Слушай, италианче. Иди с това писмо в Бока, малък град, на два часа път оттук. Половината му жители са от Генуа. Всеки ще може да ти покаже пътя. Иди там и потърси господина, до когото е отправено писмото и когото познават всички. Предай му го. Той ще те отправи утре за град Розарио и ще те препоръча на някой, който ще има грижата да ти помогне да продължиш пътуването до Кордова, където ще намериш семейството Мекуинец и майка си. Засега вземи това. — И той сложи в ръката му няколко монети. — Върви и не се бой. Тук имаш навсякъде земляци, няма да те изоставят. Сбогом!
— Благодаря — каза момчето. То не можа да намери други думи, излезе с торбата си и като се сбогува с малкия си водач, тръгна бавно през големия шумен град за Бока, вцепенено и изпълнено със скръб.
Всичко онова, което му се случи от тоя момент до вечерта на следния ден, му остана смътно и несигурно в паметта като приумици на трескав човек — толкова уморен, смутен и обезкуражен беше той. И на другия ден, на мръкване, след като бе спал през нощта в една стаичка в една къща в Бока до един пристанищен носач и след като бе прекарал почти целия ден, седнал върху купчина греди и загледан като насън в хиляди параходи, ладии и параходчета, той се озова на една голяма ладия с платна, натоварена с платове. Тя отиваше в град Розарио, управлявана от трима яки генуезци, обгорели от слънцето. Гласовете им и любимото наречие, на което си говореха, го поободриха.
Пътуването продължи три дни и четири нощи. Малкият пътник постоянно се удивяваше. Три дни и четири нощи нагоре по тая чудна река, в сравнение с която нашата голяма река По е само поточе, а дължината на Италия, учетворена, е по-малка от нейната дължина! Ладията плаваше бавно срещу течението на неизмеримата водна маса. Минаваше между дълги острови, някога гнезда на змии и тигри, а сега покрити с портокалови дръвчета и върби, подобни на плаващи гори; ту се вмъкваше в тесни канали, от които сякаш не можеше вече да излезе, ту навлизаше в просторни водни ширини, подобни на големи спокойни езера. След това — отново между заплетените острови на архипелаг сред огромни купчини зеленина. Царуваше дълбока тишина. На дълги разстояния бреговете и самотните и просторни води даваха картината на една непозната река, в която скромната платноходка сякаш първа на света бе дръзнала да плава. Колкото повече отиваха напред, толкова повече тая чудовищна река го смущаваше. Той си представяше, че майка му е при изворите и че плаването трябваше да трае години. Два пъти през деня ядеше по малко хляб и солено месо с лодкарите, които, като го виждаха печален, никога не му заговорваха. Нощем спеше на кувертата и от време на време се стряскаше, поразен от бистрата светлина на луната, която посребряваше безкрайните води и далечните брегове. И тогава сърцето му се свиваше.
— Кордова! — повтаряше той това име, като името на ония тайнствени градове, за които бе чувал да се говори в приказките. Но после си мислеше: „Майка ми е минала оттук, видяла е тия извори, тия брегове“ — и тогава тия места не му се струваха толкова странни и самотни, защото погледът на майка му се беше спирал върху тях… Нощем един от лодкарите пееше. Тая песен му напомняше песните на майка му, когато го приспиваше като дете. Последната нощ, когато чу тая песен, се разплака. Лодкарят прекъсна песента и му извика:
— Дръж се, момче! Дявол да го вземе! Генуезец да плаче, защото е далеч от дома си! Генуезците обикалят света горди и силни!
При тия думи Марко се стресна, чу гласа на генуезката кръв и вдигна гордо чело, като удари с юмрук по кормилото.
„Е, добре — каза си той, — ако потрябва и аз да обиколя целия свят, да пътувам още години наред и да измина стотици мили пеша, ще вървя напред, докато намеря майка си, па макар да стигна умиращ и да падна мъртъв в краката й! Стига да я видя още веднъж! Няма да се отчайвам!“
В такова бодро настроение една ранна розова и хладна утрин той се озова пред град Розарио, разположен върху високия бряг на Парана, дето се оглеждаха във водите мачтите със знамена на стотина кораба от всички страни.