— За нищо не света! Никога няма да пожалим това! — извикаха всички едновременно, като удариха юмруци по масата. — Наш съотечественик! Ела тук, малкия!
— Ние, преселниците, сме тук! — Я виж какъв хубав палавник! — Изкарайте парите, другари! — Браво! Дошло само! — Смело момче си ти! — Пийни си една глътка! — Ще те изпратим на майка ти, не бери грижа!
И един го щипваше по бузата, друг го потупваше по рамото, трети му снемаше торбата; други преселници станаха от съседните маси и се приближиха. Историята на момчето обиколи кръчмата. От съседната стая дойдоха трима посетители, аржентинци. В по-малко от десет минути селянинът ломбардец, който поднасяше шапката си, събра четиридесет и две песо.
— Видя ли — каза той тогава, като се обърна към момчето — колко бързо стават работите в Америка? — Пийни си! — извика му друг, като му подаде чаша вино: — За здравето на майка ти!
Всички вдигнаха чаши. И Марко повтори:
— За здравето на ма…
Но ридание от радост сви гърлото му и като остави чашата на масата, се хвърли на шията на своя старец.
На другата сутрин, на разсъмване, той беше вече тръгнал за Кордова, смел и засмян, изпълнен с радостни предчувствия. Но няма радост, която да може да издържи дълго пред зловещите изгледи на природата. Времето беше сиво и мрачно; влакът, почти празен, летеше през една безкрайна равнина, лишена от каквато и да било къщурка. Марко беше сам в един много дълъг вагон, който приличаше на ония от влаковете за ранени. Гледаше надясно, гледаше наляво и виждаше само една безкрайна пустиня с пръснати осакатени малки дървета с криви стъбла и клони, в изгледа на които сякаш се четеше гняв и мъка; мрачната, рядка и тъжна растителност придаваше на равнината вид на безкрайно гробище. Той си подремваше около половин час, след това започваше отново да гледа: гледката беше все същата. Гарите бяха самотни като жилища на отшелници и когато влакът се спираше, не се чуваше никакъв глас. Струваше му се, че е във влак, загубен, изоставен сред пустиня. Струваше му се, че всяка гара ще бъде последна и след нея ще навлезе в таинствените и страшни земи на диваците. Леден ветрец режеше лицето му. Като го изпращаха в Генуа в края на април, близките му не помислиха, че в Америка той ще завари зимата, и го облякоха с летни дрехи. След няколко часа студът започна да го измъчва, а със студа го налегна и умората от миналите дни, изпълнени със силни вълнения, и от безсънните и мъчителни нощи. Заспа, спа дълго време, събуди се вкочанясал. Чувствуваше се зле. И тогава го обхвана смътният ужас, че може да падне болен и да умре из пътя и да го хвърлят сред тая тъжна равнина, където неговият труп ще бъде разкъсан от кучета и грабливи птици като труповете на коне и крави, които от време на време виждаше край пътя и от които извръщаше погледа си с отвращение. При неговото неразположение и неспокойствие, сред това мрачно мълчание на природата възбуденото му въображение клонеше все към черното. После сигурен ли е, че ще намери майка си в Кордова? Ами ако не е там? Ако господинът от улица „Лос Артес“ е сбъркал? Ами ако е умряла? С тия мисли той заспа отново и сънува, че е в Кордова нощем и чува да викат от всички врати и прозорци: „Няма я! Няма я! Няма я!“ Той се стресна ужасен̀ и в дъното на вагона видя трима брадати мъже, увити в разноцветни шалове, които го гледаха, като разговаряха тихо. Като светкавица му мина през ума подозрението, че са убийци и искат да го убият, за да му откраднат торбата. Към студа и неразположението му се прибави страхът. Смутеното му въображение съвсем се обърка. Тримата мъже продължаваха да го гледат втренчено. Един от тях тръгна към него. Тогава Марко загуби ума си и като се затича към него с отворени ръце, извика:
— Нямам нищо. Аз съм бедно момче. Идвам от Италия, отивам да търся майка си, сам съм… не ми правете зло!
Тримата мъже разбраха веднага, съжалиха го, помилва го и го успокоиха, като му казаха много думи, които не разбра. И като видяха, че зъбите му тракаха от студ, метнаха му един от своите шалове и го накараха да седне, за да заспи. И той заспа на свечеряване. Когато го събудиха, Марко беше в Кордова.
Ах, колко леко си отдъхна и с какъв порив изскочи от вагона! Запита един чиновник на гарата къде живее инженер Мекуинец. Той му каза името на една черква — къщата била до нея. Момчето тръгна бързо. Беше нощ. Влезе в града. И като видя правите улици с малки бели къщи от двете страни и прерязани от други прави и много дълги улици, стори му се, че влиза отново в Розарио. Но имаше малко хора, а на светлината на редките фенери срещаше странни лица с непознат цвят — между възчер и зеленикав. Когато от време на време си вдигаше главата, той виждаше черкви с чудновата архитектура, които се очертаваха огромни и черни върху фона на небето. Градът беше тъмен и тих, но в сравнение с огромната пустиня която бе прекосил, му се струваше весел. След като запита един свещеник, той намери бързо черквата и къщата, дръпна звънеца с трепереща ръка, а другата притисна към гърдите си, за да умири сърцето си, което биеше силно.