Една старица със свещ в ръка отвори вратата.
Момчето не можа да проговори веднага.
— Кого търсиш? — запита тя на испански.
— Инженер Мекуннец — каза Марко.
Старицата понечи да скръсти ръце на гърди и отговори, като поклати глава:
— Значи и ти си някакъв на инженер Мекуинец? Струва ми се, че е време да се сложи край! От три месеца вече ни безпокоят. Не е достатъчно, че го съобщиха вестниците — ще трябва да се обяви и на всеки ъгъл, че господин Мекуинец е отишел да живее в Тукуман!
Момчето направи с ръка движение на отчаяние. След това избухна в гняв.
— Това е вече проклятие! Аз ще трябва да умра на пътя, без да намеря майка си! Ще полудея, ще се самоубия! Господи! Как се нарича тоя град? Къде е? На какво разстояние?
— Е, клето момче — отвърна старицата умилостивена, — не е много. Четири или петстотин мили, а може и повече.
Момчето покри лицето си с ръце; след това запита през сълзи:
— А сега… какво да правя?
— Какво да ти кажа, клети синко — отвърна жената; — не знам.
Но веднага й блесна една мисъл и добави набързо:
— Слушай какво ми мина през ум. Направи така. Завий надясно по улицата, до третата врата ще намериш едно дворче. Там има един „капатаз“, един търговец, който утре заминава за Тукуман със своите коли и волове. Виж дали ще поиска да те вземе, като му предложиш услугите си. Може би ще ти даде място на някоя от колите си. Върви веднага.
Момчето грабна торбата, поблагодари и се затича. След две минути то се озова в един широк двор, осветен от фенери, където няколко мъже товареха чували с жито върху огромни коли, подобни на тези на подвижните акробатски трупи, със заоблени покриви и много високи колела. Един висок мъж с дълги мустаци, загърнат в един вид пелерина на бели и черни квадрати, с ботуши ръководеше работата. Момчето се доближи до него и му отправи плахо молбата си, като му каза, че е дошло от Италия и отива да търси майка си.
„Капатазът“, което значи водач (водачът на керван от коли), го изгледа от главата до петите и му отвърна сухо:
— Нямам място.
— Аз имам петнайсет лири — каза момчето с умоляващ глас, — ще ви ги дам. Из пътя ще работя. Ще ходя за вода и за фураж на добитъка, ще върша всички услуги. Малко хляб ми стига. Сторете ми малко място, господине.
„Капатазът“ го погледна отново и отговори по-любезно:
— Няма място… и освен това… ние не отиваме в Тукуман, отиваме в друг град — Сантияго дел Естеро. На едно място ще трябва да те оставим и оттам ще има още много път да минеш пешком.
— Ах, аз бих минал и двойно по-дълъг път! — възкликна Марко; — аз ще вървя, за това не се грижете — по един или друг начин ще стигна. Сторете ми малко място, господине, моля ви се. Моля ви се, не ме оставяйте тук сам!
— Имай предвид, че пътуването ще трае двайсет дни!
— Няма значение.
— Пътуването е тежко!
— Ще понеса всичко.
— Ще трябва да пътуваш самичък!
— Не се страхувам от нищо. Стига само да намеря майка си. Смилете се!
„Капатазът“ приближи до лицето му един фенер и го изгледа. След това каза:
— Добре.
Момчето му целуна ръка.
— Тая нощ ще спиш в една кола — добави „капатазът“, като го оставяше; — утре заранта в четири часа ще те събудя. Лека нощ!
Сутринта в четири часа при светлината на звездите дългата редица коли потегли с голям шум. Всяка кола се теглеше от шест вола, следвана от голям брой запасен добитък. Като го сложиха в една от колите върху чувалите, момчето заспа отново дълбоко. Когато се събуди, керванът беше спрял на едно усамотено място под слънцето и всички мъже бяха насядали около един телешки бут, който се печеше на открито, нанизан на шиш, забит в земята, до голям огън, раздухван от вятъра. Всички заедно ядоха, спаха и след това потеглиха отново. Пътуването продължаваше така, с ред, като войнишки поход. Всяка заран тръгваха в пет часа, спираха се в девет, тръгваха отново в пет часа следобед и се спираха в десет. Коларите пътуваха на коне и подкарваха воловете с дълги остени. Момчето кладеше огън за печеното, даваше на добитъка фураж, почистваше фенерите, носеше вода за пиене. Страната минаваше пред очите му като неясно видение; обширни гори с малки тъмни дървета; села с малко пръснати къщи с червени нащърбени фасади; много обширни пространства, може би нявгашни легла на солени езера, белеещи се от сол, докъдето стига погледът; и на всяка страна все равнина, пустота, мълчание. Много рядко срещаха по двама-трима пътника на коне, следвани от стадо коне, които минаваха в галоп като вихрушка. Дните бяха еднообразни както по морето — досадни и безкрайни. Но времето беше хубаво. Само че коларите ставаха от ден на ден по-взискателни към момчето, като че ли то беше техен длъжен слуга; някои се отнасяха към него грубо, със заплахи; всички, искаха от него услуги безогледно; караха го да носи огромни товари фураж; пращаха го да взема вода от далечни места. Смазано от работа, то не можеше нощем дори да спи, стряскано непрекъснато от силните подскачания на колата и от оглушителното скърцане на колелата и на дървените оси. И отгоре на това излезлият вятър разнасяше изобилен червеникав прах, който покриваше всичко, проникваше и колата, влизаше под дрехите му, пълнеше му очите и устата, пречеше му да гледа и да диша; разнасян непрекъснато, тоя прах беше мъчителен и непоносим. Изнемощяло от усиления труд и безсънието, окъсано и мръсно, укорявано и нагрубявано от сутрин до вечер, клетото момче всеки ден падаше духом все повече и щеше съвсем да се отчае, ако „капатазът“ не му отправяше от време на време по някоя добра дума. Често в някой ъгъл на колата, незабелязано от никого, то плачеше, затулило лице с торбата си, в която имаше само дрипи. Всяка заран то ставаше все по-слабо и по-обезсърчено и като погледнеше полето, като видеше пак оная безкрайна и сурова равнина, подобна на земен океан, то си казваше: „О, до довечера няма да доживея, до довечера няма да доживея! Днес ще умра по пътя!“