И работата ставаше все по-тежка, лошите обноски все по-непоносими.
Една сутрин в отсъствието на „капатаза“ един от коларите го наби, защото беше закъсняло да донесе вода. И оттогава им стана навик, когато му даваха някакво нареждане, да го удрят по главата, като му казваха:
— Прибери това, вагабонтино! Занеси това на майка си!
Сърцето му се късаше от мъка. Три дни прекара в колата, покрито с една завивка, в треска. Освен „капатаза“, който му даваше да пие лекарства и му измерваше пулса, то не виждаше другиго. И тогава му се стори, че е загубено и призоваваше отчаяно майка си, като повтаряше стотина пъти: „О, майко моя, майко моя! Помогни ми! Ела да ме посрещнеш, че умирам! О, клета майко, никога вече няма да те видя! О, клета майко, ще ме намериш мъртъв по пътя!“
И скръстваше ръце на гърди и се молеше. Благодарение на грижите на „капатаза“ то се почувствува по-добре и оздравя. Но с оздравяването настъпи най-ужасният ден от пътуването му, денят, в който трябваше да остане само. От повече от две седмици бяха на път. Когато пристигнаха на мястото, където от пътя за Тукуман се отделя тоя за Сантияго дел Естеро, „капатазът“ му съобщи, че трябва да се разделят. Даде му някои указания за пътя, свърза му торбата на гърба, за да не му пречи при ходенето, и като че ли страхувайки се да не се разчувствува, той се сбогува набързо с него. Момчето едва успя да му целуне ръка. И на другите мъже, които се отнасяха толкова сурово към него, сякаш им стана малко мъчно, като го видяха, че остава само, и му махнаха с ръка за сбогом, като се отдалечаваха. На свой ред и то им махна с ръка и остана да гледа кервана, докато се скри в червения прахоляк. След това тръгна печално.
Ала едно нещо го поутеши още в самото начало. След толкова дневно пътуване през безкрайната и еднообразна равнина то виждаше пред себе си верига от много високи сини планини с бели върхове, които му напомняха Алпите и го караха да си мисли, че се приближава до своя роден край. Бяха Андите, гръбначният стълб на Американския континент, безкрайната верига, която се простира от Огнена земя до Ледовития океан на Северния полюс на сто и десет градуса ширина. Утешаваше го и това, че въздухът ставаше все по-топъл — като се изкачваше към север, той се приближаваше до тропическите области.
На големи разстояния намираше малки групи къщи с по едно дюкянче, от което си купуваше нещо за ядене. Срещаше мъже на коне. От време на време виждаше жени и деца, седнали на земята, неподвижни и сериозни, със съвсем нови за него лица, със земен цвят, с полегати очи и с изпъкнали ябълки, които гледаха втренчено и го сподиряха с погледа си, извръщайки бавно главите си като автомати. Те бяха индианци.