Първия ден вървя, докъдето му държеха силите, и спа под едно дърво. Втория ден вървя много по-малко и с по-малко енергия. Обущата му бяха скъсани, краката издраскани и стомахът му омаломощен от лошата храна. Привечер започваше да се страхува. В Италия бе чувал да се разправя, че в тия краища имало змии: струваше му се, че ги чува, като пълзят, спираше се, хукваше, по тялото му лазеха тръпки. Понякога го обхващаше голямо състрадание към самия себе си и той си поплакваше безшумно, като вървеше. После си мислеше: „О, колко би страдала майка ми, ако знаеше, че се страхувам толкова много!“ — и тая мисъл му вдъхваше смелост. После, за да се откъсне от страха, си мислеше за много неща, свързани с нея.
Спомняше си думите й, когато тя напускаше Генуа, спомняше си как в детските му години нагласяваше завивките под брадичката му, когато биваше в леглото, и как го вземаше понякога в обятията си, като му казваше: „Постой малко с мене“, и той стоеше така дълго време, опрял главата си на нейната, като мислеше, мислеше… И си казваше: „Ще те видя ли един ден пак, мила майко? Ще завърша ли своето пътуване, майко моя?“ И вървеше, вървеше сред непознати дървета, сред просторни плантации от захарна тръстика, сред безкрайни ливади, като виждаше пред себе си постоянно ония големи сини планини, които прорязваха ведрото небе с високите си конуси.
Изминаха четири, пет дни, седмици. Силите му се изчерпваха бързо, краката му кървяха. Най-сетне една вечер, при залез слънце, му казаха:
— Тукуман е на пет мили оттук.
Той нададе радостен вик и ускори крачките си, сякаш в един миг му се беше възвърнала изгубената сила. Но това беше кратка самоизмама. Силите му го изоставиха изведнъж и той падна изтощен на ръба на една яма. Но сърцето му биеше весело. Небето, обсипано с безброй блестящи звезди, никога не беше му се струвало толкова хубаво. Изтегнало се на тревата за сън, то съзерцаваше звездите и си мислеше, че може би в същото време и майка му ги гледа. И си казваше: „О, майко, къде си? Какво правиш в тоя миг? Мислиш ли за твоя син? Мислиш ли за твоя Марко, който е толкова близо до тебе?“
Клетият Марко! Ако можеше да видя в какво положение се намира майка му в тоя момент, би направил свръхчовешко усилие, за да върви още и да стигне при нея с няколко часа по-рано. Тя беше болна на легло в една сутеренна стая в една великолепна къща, където живееше цялото семейство Мекуинец, което я обичаше много и се грижеше за нея. Клетата жена вече беше болнава, когато инженер Мекуинец трябваше да отпътува внезапно от Буенос Айрес, и не можа да се съвземе от хубавия въздух на Кордова. Това, че не беше получила нито от съпруга си, нито от братовчеда отговор на писмата си, както и нестихващото предчувствие за някакво голямо нещастие и постоянното безпокойство, в което беше живяла, като се колебаеше дали да отпътува или да остане в очакване на някакво тъжно известие, бяха влошили извънредно много здравословното й състояние. Накрай беше заболяла от една много сериозна болест: вклещена чревна херния. От петнайсет дена не ставаше от легло. За да се спаси животът й, трябваше да се направи операция. И тъкмо в тоя момент, когато нейният Марко я призоваваше, до леглото й бяха господарят и господарката й, които я уверяваха много благо да се съгласи да я оперират, а тя упорито отказваше и плачеше. Един отличен лекар в Тукуман беше идвал преди една седмица, но напразно. „Не, драги господа — казваше тя, — не си струва; нямам вече сили да издържа; ще умра под инструментите на хирурга. По-добре е да ме оставите да умра така. Не държа вече на живота. Всичко е свършено за мене. По-добре е да умра, преди да науча какво е станало със семейството ми.“
А господарите й казваха, че не се е случило нищо, да си дава кураж, че на последните й писма, изпратени направо за Генуа, ще получи отговор, да се съгласи да я оперират, да стори това заради децата си. Но мисълта за децата й правеше още по-тъжно дълбокото униние, което я омаломощаваше от дълго време. При тия думи тя се разплакваше:
— О, моите деца, моите деца! — възкликваше тя, като сключваше ръце. — Може би вече не са живи. По-добре да умра и аз! Благодаря ви, добри господа, благодаря ви от сърце! Но е по-добре да умра. И без това няма да оздравея и от операцията, в това съм уверена. Благодаря за многото грижи, добри господа. Излишно е лекарят да идва утре. Искам да умра. Съдбата е поискала тук да умра. Аз съм решена.
А те започнаха отново да я утешават и да й повтарят:
— Не, не казвайте това — като я хващаха за ръце и я молеха.