Тогава тя затваряше очи, омаломощена, и се унасяше толкова дълбоко, че изглеждаше като мъртва. А господарите оставаха там още малко време при слабата светлина на една свещица, да гледат с голямо състрадание тая удивителна майка, която, за да спаси семейството си, беше дошла да умре на шест хиляди мили от отечеството си, да умре, след като бе толкова страдала, клетата жена, толкова честна, добра и нещастна.
На другия ден рано сутринта с торба на гръб, превит и накуцващ, но бодър, Марко влизаше в Тукуман, един от най-младите и най-цъфтящи градове на Аржентинската република. Стори му се, че вижда отново Кордова, Розарио, Буенос Айрес: същите прави и много дълги улици, същите ниски и бели къщи; но навсякъде нова и великолепна растителност, благоуханен въздух, чудесна светлина, ясно и дълбоко небе, каквото не беше виждал дори в Италия. Като напредваше из улиците, той изпита отново трескавото вълнение, което го беше обхванало в Буенос Айрес. Гледаше вратите и прозорците на всички къщи; вглеждаше се във всички жени, които минаваха, с тревожната надежда да срещне майка си. Искаше му се да разпитва всички, а не смееше да спре никого. Всички се обръщаха да гледат това бедно, окъсано и прашно момче, което издаваше, че идва от много далече. И то търсеше сред хората лице, което да му вдъхне доверие, за да му отправи страшния въпрос, когато погледът му попадна на една фирма на дюкян, върху която беше написано едно италианско име. В дюкяна имаше един мъж с очила и две жени. То се приближи до вратата и като събра кураж, запита:
— Бихте ли могли да ми кажете, господине, къде живее семейство Мекуинец?
— На инженер Мекуинец ли? — запита на свой ред търговецът на дребно.
— На инженер Мекуинец — отвърна момчето със слаб глас.
— Семейство Мекуинец — отвърна търговецът на дребно — не е в Тукуман.
При тия думи се разнесе един отчаян вик, като на прободен от нож човек.
Търговецът и жените скочиха, неколцина съседи се притекоха.
— Какво има? — Какво ти е, момче? — каза бакалинът, като го дръпна в дюкяна и го накара да седне. — Няма защо да се отчайваш, дявол да го вземе! Семейство Мекуинец не е тук, но не е много надалеч, на няколко часа от Тукуман е!
— Къде? Къде? — извика Марко и скочи като възкръснал.
— На петнайсетина мили оттук — продължи мъжът, — на брега на Саладило, на едно място, където се строи голяма захарна фабрика. В една група къщи е къщата на господин Мекуинец, всички го знаят, ще стигнеш за няколко часа.
— Аз бях там преди един месец — каза един младеж, който беше се притекъл при вика.
Марко го погледна с големите си очи и го запита бързо, като побледня:
— Видяхте ли слугинята на господин Мекуинец, италианката?
— Генуезката ли? Видях я.
Марко избухна в конвулсивно ридание, което приличаше на смях и плач едновременно.
После с порив на силна решителност каза:
— Откъде се минава? Покажете ми бързо пътя, тръгвам веднага!
— Но има цял ден път — му казаха всички заедно, — ти си уморен, трябва да си починеш, ще тръгнеш утре заранта.
— Невъзможно е! Невъзможно е! — отвърна момчето. — Кажете ми откъде се минава, няма да чакам нито миг повече, тръгвам веднага, па ако ще да умра из пътя!
Като видяха, че е неумолим, повече не му се противопоставиха.
— Господ да бъде с тебе! — казаха му те. — Внимавай, когато минаваш през гората! — На добър път, италианче!
Един мъж го изпрати извън града, посочи му пътя, даде му няколко съвета и постоя, докато то тръгна. За няколко минути момчето, накуцвайки, изчезна с торбата си на гръб зад гъстите дървета, които се издигаха от двете страни на пътя.
Тая нощ беше ужасна за клетата жена. Тя имаше жестоки болки, които я караха да вика до пукване на вените и на моменти я довеждаха до лудост. Жените, които се грижеха за нея, си изгубваха ума. От вре на време господарката се притичваше изплашена. Всички започнаха да се боят, че макар да беше се решила да се подложи на операция, лекарят, който трябваше да дойде на следната утрин, щеше да закъснее много. Но в моментите, когато не бълнуваше, се разбираше, че най-ужасната й мъка не бяха телесните болки, а мисълта за далечното семейство. Бледа, сломена, с променено лице, тя пъхаше ръце в косите си с отчаяно движение, което пронизваше душата, и викаше:
— Боже мой! Боже мой! Да умра толкова далече, да умра без да ги видя! Моите клети деца, които ще останат без майка, моите създания, моята клета кръв! Моя Марко, който е още толкова малък, толкова висок, толкова добър и сърдечен! Вие не знаете какво момче е той! Ех, да знаете, госпожо! Не можех да го откъсна от шията си — ридаеше, така ридаеше, че ми ставаше жал за него. Сякаш е знаел, че няма вече никога да види отново майка си. Клетият Марко, клетото ми дете! Струваше ми се, че ще ми се пръсне сърцето. Да бях умряла тогава, когато ми казваше сбогом! Да бях умряла поразена от мълния! Без майка, клетото дете, то, което ме обичаше толкова много, което се нуждаеше толкова много от мене, без майка, в нищета, ще трябва да ходи да проси, той, Марко! Моят Марко ще протяга ръка, гладен! О, боже мой! Не искам да умра! Лекарят! Извикайте го веднага! Нека дойде, нека ми реже, нека ми разкъса корема, нека ме подлуди, но да ми спаси живота! Искам да оздравея, искам да живея, искам да отпътувам да избягам, утре, веднага! Лекарят! Помощ! Помощ!